Преди около година, президентът на САЩ Джо Байдън обяви една идея, която не привлече много внимание и продължава да съществува без завършена институционална форма.
Chip 4 Alliance е замислен като платформа между четири държави (САЩ, Южна Корея, Япония и Тайван), в рамките на която правителства и компании обсъждат и координират множество елементи в областта на микропроцесорите: сигурност на производствените вериги, изследвания и иновации, субсидии, стандарти, развитие на трудовата сила и други. Всяка една от държавите има ключови позиции в определени части от този сектор. Например Южна Корея като производител или Япония като снабдител на критични ресурси.
Инициативата все още не е формализирана по различни причини. Самият Вашингтон не бърза в това отношение, продължават да съществуват разминавания между Токио и Сеул, а де факто признаването на Тайван също е проблематично. Някои компании се притесняват от прекомерна политическа намеса, а Тайпе има притеснения да не изгуби позиции в резултат на разместването на тези процеси. Отделно, Сеул е по-внимателен спрямо Пекин и не желае ускорено разкачване от своя голям съсед, дори селективно.
Тази сложна политическа геометрия дава основание на мнозина да предвещават крах на начинанието. Внимателният поглед обаче разкрива по-нюансирана картина.
Технологично сдържане на Китай
Големият сблъсък с Китай за доминация на технологичните сектори, за който се пише толкова много през последните месеци, е определящ за цялостната стопанска динамика на идните десетилетия. Икономиката на данните и услугите на практика ще може да функционира ефективно единствено върху множествените технологични инфраструктури и капацитети.
Отвъд това, усилията за технологично сдържане на Пекин и производствена диверсификация имат и стратегически, превантивен елемент. Макар администрацията във Вашингтон да се пази от официални позиции по въпроса за евентуално китайско нападение над Тайван, възникващият консенсус в САЩ непрестанно свива времевия хоризонт и вече изтегля първите реалистични опции за 2027 година.
По сегашни оценки и в случай на блокиране на производствения капацитет за микрочипове на острова, създаването на еквивалентен такъв ще отнеме половин десетилетие. Казано иначе, прекъсването на тези производства ще донесе глобална стопанска и политическа криза, надминаваща в пъти тази причинена от COVID-19. На практика, тя би ударила базовите стопански процеси, а мащабът на подобно сътресение дори е трудно да бъде обхванат аналитично и изчислен.
Модернизацията на китайските въоръжени сили и способности ще бъде трудна без относително свободен достъп до западни чипове.
Военните параметри на съперничеството също са от централно значение. Казано най-общо, следващите етапи в модернизацията на китайските въоръжени сили и способности ще бъдат трудни без относително свободен достъп до западни чипове и инфраструктурата по тяхното обслужване, развитие и подмяна. Собственото им производство е затруднено и от ограничения достъп до необходимия софтуер.
Тук контекстът обаче е по-широк от този, свързан с Тайван и вече засяга целия тихоокеански периметър, свободата на навигация и транспорт, както и отношенията на Пекин с по-отдалечените държави в широка Азия. Ключови елементи като навигационни системи, обработка и анализ на информация, способности на изтребителите и съвместяване и ефективно и бързо управление на различните компоненти при военни операции са също все по-зависими от нови поколения технологични капацитети.
В този смисъл, дългосрочната западна цел е ограничаване на способността на Китай да развие напреднали способности за използване на изкуствен интелект за военни и разузнавателни цели.
„Разкачването“ на Запада от Китай
Ако съберем в едно различните причини и мотиви за технологичното съперничество между Запада и Китай не е изненада, че вървим към тяхното „разкачване“ в тези области и оформянето на логика на отношения, която ще усилва този процес. Затова и разделящите политики и инициативи между двете страни непрекъснато нарастват.
Всъщност те започват още през 2017 – 2018-та по време на мандата на Доналд Тръмп с поредица от ограничения за китайски инвестиции в американски високотехнологични компании. По-известни са ограничителните мерки срещу Huawei и ZTE, които са предшествани от изключително критичен анализ на администрацията с множество очертани рискове.
Сегашният президент Джо Байдън разшири и ускори тази политика чрез различни решения, свързани със забрана на износа на микрочипове за китайски компании и техника за тяхното производство, ограничаване на достъпа до различни технологии и пряка забрана за работа на американски граждани в подобни фирми в Китай.
Обхватният Chips and Science Act на стойност 280 милиарда долара включва инвестиции в изследвания и иновации в областта на технологиите, както и програми за разширяване на производствата на микрочипове в САЩ. Това вече размества производствените вериги и почти всички големи производители (TSMC, Foxconn, Samsung и други) се насочват натам и към Европа.
Ограниченията при достъпа до 5G мрежи и критична инфраструктура също датират от няколко години, а Вашингтон подписа меморандуми за сътрудничество по тези теми с почти всички страни-членки на НАТО.
Постепенно полето на противостоене се разширява и последните месеци фокусът се измести към софтуерни теми като TikTok.
Предимствата на САЩ и Европа
Залогът на това съперничество е очевиден и включва намирането на отговор на доброто позициониране на Китай, най-вече в Азия. Страната успя да създаде търговски зависимости през последните десетилетия в рамките на глобалната стопанска система, но бъдещата икономика е на технологии и данни.
В същото време Пекин няма работеща коалиция в технологичната сфера отвъд чисто търговските отношения и ще трябва да намира отговор както на своето относително технологично изоставане, така и на изолацията си. Ако не успее, страната може да се окаже много по-периферен участник в икономиката на бъдещето, отколкото мнозина очакват.
Именно на тази плоскост са и някои от основните предимства на САЩ и Европа. Например Вашингтон не разчита единствено на многостранни формати за диверсификация, а и на развитие на поредица от двустранни партньорства. Само през последната година, вносът на микрочипове от страни като Виетнам, Тайланд, Индия и Камбоджа скочи с десетки проценти. Например нарастването е 75% с първата, 64% с втората и почти 400% с последната, макар и от ниска база.
Отделно от това се развива гъвкави тристранни формати спрямо подсекторите на тези индустрии. Например, само преди седмици Нидерландия и Япония се съгласиха да ограничат своя износ за Китай на различни технологии и машини за производство на микрочипове. Подобни експортни контроли веднага преструктурират стопанските отношения и пренасочват капацитети. Казано иначе, те не просто вече имат за цел да ограничат Китай, но и да засилят ролята на широкия Запад в тези индустрии. Неофициално вече се говори за поставена цел над 80% е нужните на света чипове да се произвеждат в рамките на западната общност.
Бъдещето на технологичната война
Технологичният сблъсък между Запада и Китай е вече ясно очертан, все по-вкоренен и трудно обратим, поне в обозримо бъдеще и при сегашното политическо разположение на страните. В този смисъл, частичното разкачване между тях изглежда неизбежно и се ускорява.
Технологичният сблъсък между Запада и Китай е вече ясно очертан, все по-вкоренен и трудно обратим.
Голямата въпросителна е в каква степен е възможно да се очертаят полета на стопанско и друго общуване, които да не са подчинени на логиката на сигурността. Актуалното доминиращо мнение е, че това е възможно и видимо в няколко области – климатични промени, заплахи от разпространение на ядрено оръжие, международно здраво сътрудничество и други. Тоест, презумпцията е за паралелно функциониране на конфликтна и кооперативна сфера, без това да блокира цялостните отношения.
Подобно състояние обаче трудно може да работи устойчиво след въвеждането на логика за системен и стратегически риск. Един пример ще освети това напрежение. Свиването и прекъсването на отношенията при данните и информационния обмен се дължи на американското нежелание Пекин да разполага и работи с информацията на гражданите и институциите на САЩ. В същото време Китай разширява периметъра на действие на щатските финансови и инвестиционни институции, които все по-ентусиазирано се възползват. Тук обаче до голяма степен става дума за парите и спестяванията на американците и задълбочаването на отношенията в този сектор крие не по-малки рискове. Колко време ще мине преди и този сектор да започне да се гледа през призмата на сигурността? Надали ще чакаме дълго.
Останалата част на западния свят също се включва все по-активно в технологичните битки. Предстои приемането на EU Chips Act, чиято цел е развитието на индустриите, свързани с микропроцесорите. Общият ѝ бюджет е почти 50 милиарда евро и различни инициативи вече стартират, например, за изграждане на свързани с тези производства хъбове за развитие в Белгия и Германия. Целта е достигане на 20% от световното производство в рамките на идното десетилетие. Френско-италианската STMicroelectronics вече работи с GlobalFoundries по инвестиция за фабрика във Франция на стойност почти 7 милиарда евро.
Свидетели сме на различни национални усилия за развитие на производствени капацитети в страни като Великобритания, Франция, Индия, Япония и Австралия. Например само преди месеци Токио задели половин милиард долара подкрепа за Sony Group Corp. и NEC Corp. за подобен проект. В рамките на своята стратегия за „икономическа сигурност“, официалните власти форсират изграждането на капацитети на TSMC, а партньорството за 36 милиарда долара между SoftBank, Sony, Toyota и IBM започва работа върху следващото поколение напреднали микрочипове.
ЕС и САЩ работят заедно по тези въпроси в рамките на техния търговски и технологичен съвет.
Отвъд конкретните примери, посоката на движение е ясно очертана.
Западът и неговите съставни държави са вече дълбоко в процес на противостоене с Китай в множество технологични сектори.
Западът и неговите съставни държави са вече дълбоко в процес на противостоене с Китай в множество технологични сектори, които са определящи за бъдещата икономика и сигурност. Няма съмнение, че между отделните западни страни има и елемент на състезание във време на ускорено препозициониране на производства и технологии. Но разкачването от Пекин е колективно начинание и все повече ще ги притегля една към друга.
Актуалният въпрос не е дали това е обратимо в сферата на технологиите, а дали тази логика на разделяне трябва и може да бъде спряна от преливане в много други области. Сдържането на комунистическата автокрация все повече прилича на цялостен политически проект.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
