В столичния квартал „Орландовци“ се намира старо читалище с революционното име „Райна Княгиня“. Там от няколко години се случва своеобразна революция.
Правят я група младежи със специални потребности. Те са семейството на „Малката къщичка“ – център за социална рехабилитация и интеграция към фондация „Вие сте част от нас“. Ползват безвъзмездно помещенията и двора на читалището.
Основен двигател на това място е Слав Петков – председател на Българската федерация по адаптирана физическа активност (FAPA), която от учредяването си през 2015 г. работи с деца и младежи с увреждания и със Синдром на Даун.
От 2021 г. FAPA вече е национална спортна федерация, лицензирана от Министерството на младежта и спорта. И развива истински спортисти, които печелят медали на европейски и световни първенства. Най-големи са успехите в леката атлетика и спортната гимнастика.
След като завършва магистратура по адаптирана физическа активност в Националната спортна академия, Петков открива, че истинското му призвание е да работи с младежи със специални потребности.
„Може би в началото беше доста трудно, тъй като работата е наистина по-специфична, докато не прегорях, не се пречупих и не разбрах, че напротив – изобщо не е трудна, дори е доста забавна, с тях можем да се смеем постоянно и ни е много интересно“, разказа той пред Свободна Европа.
С помощта на дарители той, съпругата му Деси и още няколко души, с които са заедно в тази кауза, успяват да ремонтират помещенията на читалището и да направят спортни зали, в които младежите да тренират. В момента те са около 30 и са на издръжка през Столичната община – получават я тази година след голяма борба мястото да бъде със статут на социален център. Другите 10 издържат сами с помощта на добри хора.
„Тук се случват чудеса“
В началото младежите тренират три пъти седмично.
„С течение на времето зачестиха тренировките и се оказа, че ни е нужно помещение, в което да могат да се хранят. В двора имаше стара, почти разрушена бирария, ние я ремонтирахме и направихме това прекрасно кътче“, каза още Петков за раждането на „Малката къщичка“.
В началото тя е нещо като столова, в която младежите не само се хранят, но се учат сами да сервират и чистят. След това, в продължение на 3 години по спечелен проект по Оперативна програма „Човешки ресурси“ на социалното министерство, мястото работи като сладкарница. Там младежите приготвят сандвичи и са бармани и сервитьори. Дори са на трудов договор и получават заплата, макар и символична. За тях обаче парите не са голяма ценност, важно е да са сред хора.
„За тях това беше наистина един старт в живота, задача, която понесоха и изпълниха без грешка и се чувстваха пълноценни“, казва техният треньор и разказва как много хора от квартала са идвали.
За съжаление след изтичането на проекта вече една година „Малката къщичка“ не действа като сладкарница. Петков много се надява да има нов проект, за да може младежите отново да работят.
„Нашата основна цел беше те да имат връзка с околния свят и с хората в норма, които, за съжаление, са толкова дезинформирани за техните потребности“, казва Петков.
Според него малцина са си задавали въпроса какво е всекидневието на младежите, а отговорът е тежък – обикновено нямат другиго, освен роднините си. Центрове като този в Орландовци помагат да имат много приятели и своя среда. Затова треньорът се надява да успеят да изградят такива и извън София.
„Тук се случват чудеса – голяма част от тях, когато дойдоха тук, почти не можеха да говорят, някои бяха агресивни, сега са спокойни, контактуват нормално, имат мечти и бъдеще, защо не като реализирани хора на пазара на труда“, вярва в тях Петков, защото вижда, че вече имат трудови навици и „всички са много дисциплинирани, като войници“.
А защо да не станат и професионални спортисти и треньори, Петков. В момента атлетите от центъра пак са на състезание – европейско в Падуа, Италия. Гимнастиците се подготвят световно по спортна и художествена гимнастика в Южна Африка.
От години се преследва каузата Синдром на Даун да влезе към параолимпийското движение и от световната параолимпийска организация казват, че най-вероятно това ще стане, но чак през 2028 г.
Синът на Петков, който е на 15 години, също често е в центъра, особено през летните ваканции.
„Трябва да им дадем шанс на тези хора, да ги разберем малко повече, малко да вложим от нас, така че да им помогнем, защото имат нужда от подкрепа. Те са малко по-различни, но това ги прави по-специални“, призовава Слав Петков и добавя: „Имаме много силна връзка с всичките, като мои деца са“.
„Това са деца, които учат родителите си“
„Откакто моят син е роден, винаги съм имала за цел да има социални контакти и да бъде по възможност най-малко различен от другите деца“, казва Борислава Вандова – майка на 17-годишния Боян със Синдром на Даун – едно първите деца, около които се създава центърът.
„Тук, в нашата „Малка къщичка“, идеята беше децата да се научат на всичко в едно всекидневие, опитваме да ги интегрираме по всякакъв начин“, добавя тя.
Освен това за родителите е много важно, че има къде децата им да прекарват деня, за да могат свободно да работят.
„Не желая да бъда в ущърб на държавата, не чакам на социалните за пари и така по някакъв начин мога да живея собствения си живот“, добавя Борислава, която сама отглежда сина си. Тя има козметичен салон, в който от години работи по цял ден.
Казва, че в България е имало малко грешна представа за хора с увреждания – че не могат да бъдат пълноценни. Но с това, което са постигнали в „Малката къщичка“, сме настигнали други държави, от които сме можели само да се учим.
„Смея да кажа, че сега синът ми почти няма разлика с другите деца – може да си сложи да яде, без да ме чака да се прибера от работа и дори съм сигурна, че един ден може да ме гледа, ако се наложи“, добавя Борислава.
И се усмихва, когато разказва, че Боян вече е самостоятелен, пътува с градски транспорт и се чувства спокоен и сигурен в това, което прави.
Когато дойде тук, не можеше да се качи по стълби, а сега е гюлетласкач
„Моето дете, когато дойде тук, не можеше да се качи по стълби, а сега е гюлетласкач и може да покаже, че е личност, човек, който може да се движи в обществото горд от себе си“, казва още майката.
И разказва, че пред очите ѝ Боян и другите младежи са се привързали толкова един към друг, че са готови на всичко да си помагат.
„Истинско приятелство се създаде, а това беше много важно, за да не бъдат изхвърлени от средата. Така ще успеем да им дадем старт в живота, а не да мислим: ама това дете вече е на 30, какво да правим? За съжаление ние, родителите, не сме вечни…“, казва Борислава.
Тя е истински щастлива, че нейният Боян е намерил там не просто треньор, а ментор, приятел.
„Моят син казва на треньора си “тате”, говорят си почти по цял ден, когато са разделени, Слав винаги го изслушва, като психолог е“, благодарна е майката.
Беше любов от пръв поглед и до ден днешен, вече 8 г.
Запознанството със Слав е случайно. Но когато вижда Боян, му казва: „Хайде, откога те чакам!“. „Беше любов от пръв поглед, вече 8 г. Наистина се чакаха взаимно да създадат това прекрасно място“, разказва майката.
И вярва, че това е бил ценен урок за всички, защото не само треньорът учи младежите, но и те него.
„Това са деца, които научават родителите си, ние трябва да се учим от тези деца. Защото това са много умни деца, стига да им даваме възможност да покажат какво знаят и какво могат“, добавя Борислава.
„Обещавам на целия свят!“
„Аз се занимавам с гюле, с тичане, с щафета, 100 м гладко бягане, 400 м гладко бягане, всичко правя на състезание – европейско, световно. Мечтая да взема медал от Италия и да съм гордост за майка си. Много я обичам!“, казва самият Боян и е уверен, че ще го постигне.
„Обещавам, обещавам на целия свят!“, добавя той.
Затова тренира почти всеки ден. „Усилено, без умора, без почивка, не спирам“.
Когато не тренира, той се грижи за „Малката къщичка“ и своите приятели там.
„Кося тревата – с тример, с косачка… правя всичко децата да са здрави, обичам ги и ги правя всичко за тях“, казва още той.
Боян вече знае и какво иска да работи някой ден: „Готвач в моята Малка къщичка“.
Една от неговите приятелки е Диляна, която вече е на 26. Тя тренира художествена гимнастика, най-добра е с бухалките и също иска да спечели медал.
„Защото много обичам отбора и сме едно спортно семейство…“, казва тя.
Обичта наистина е във въздуха на това място. А неин център е треньорът, когото всички прегръщат, щом го видят.
„Всички много обичаме, Слав!“, казва Диляна.
