Тя се е само на 24, но има зад гърба си много опит. Шест години във въртележката на наркотичната зависимост и още толкова – в джунглата на институциите.
Но се измъква – по-силна отвсякога и готова да даде каквото и колкото може на децата, които имат нужда.
„Моето детство беше малко прекалено гадно“, казва Анна-Мария Лазарова.
Израснала е без баща, с майка алкохоличка и всички произтичащи от това неприятности – отсъствия от училище, подигравки, хорска „загриженост“.
Когато е на 12, губи майка си, започва с наркотиците и попада в институциите. Следва пълен мрак.
„Животът в институциите е като живот в джунглата – когато смениш институцията, сменяш хабитата си“, казва Анна-Мария.
Животът в институциите е като живот в джунглата
А тя е минала през всички – дом за деца, кризисен център, център за настаняване от семеен тип, приемно семейство. Срещала е крайни несправедливости, побои и насилие от всякакъв вид. Това е горчив опит, който оставя следи.
„Проблемът е тенденцията на такива места да работят едни тъжни, изхабени хора за нищожни пари и автоматично, естествено, нямат желание за нищо. Това се отразява на самите деца“, казва тя.
„Ние винаги сме знаели, че те нямат особено желание да се занимават с нас. Това се усеща и е ключово.“
Според Анна-Мария на такива места трябва да работят повече млади хора, да вземат мотивираща заплата и да имат по-добри условия за работа.
Самата тя е доброволец и се занимава с деца от институциите. И може да им даде нещо, което никой от работещите с тях не им дава – разбиране. Освен това ги окуражава фактът, че виждат човек, минал през целия цикъл, и не е зависим от институциите, а е пълноценен и самостоятелен.
Децата от институциите не мислят за бъдещето, особено далечното. Всичко е ден за ден. Присъствието на Анна-Мария ги кара да градят планове какво ще правят, когато излязат. Това е безценно, защото страхът съпътства тези деца постоянно.
„Ако след 18 години избереш да останеш още, имаш проблем. Трябва да издрапаш своя си път, да продължиш сам. Защото започваш да разчиташ на институцията, ставаш зависим от нея, а това е много вредно“, казва Анна-Мария.
Тя е побързала да си тръгне веднага след навършване на пълнолетие. Заживява самостоятелно. И ѝ спират тока.
Защото никой не ѝ е казал, че има сметки за ток и те трябва да се плащат. „Много е важно младите хора да са наясно с тези важни неща. Там те имат храна в столовата, крушката им свети.“ И никой никога не те подготвя чисто практически за живота.
„Откъм перспектива за бъдещето на децата този тип услуги не функционират“, казва Анна-Мария. Споменава още един проблем.
„Аз все пак съм бяло дете, за мен условията са едни, за едно ромче са съвсем различни. Примерно – аз мога да чета и да пиша, образованието ми е започнало навреме и за мен това отваря много врати, докато тях автоматично ги дискриминират.“
„Емоционалните“ осиновители оставят тежки травми
Тя пише книга за живота в институциите, която е насочена към три групи хора – тези, които работят с децата там, към самите млади хора, които или са прекрачили прага извън институцията, или скоро ще го направят, и към хората, които „смело скачат да осиновяват деца емоционално“.
„Те не ги осиновяват реално, а само ги заблуждават, давайки им празни обещания.“
Какво повече може да иска едно сираче по празниците, освен да има такива? Анна-Мария казва, че така са разбивали сърцето ѝ 6 пъти – с „ние сега ще те вземем, ще си изкараме заедно празниците, ще си част от семейството, ще се грижим за теб“. И всички съпътстващи сладки и мили неща. След това тези хора са изчезвали. „И са ме оставяли излъгана, сама и много наранена.“
Сега Анна-Мария празници не празнува – нито Коледа, нито Бъдни вечер, нито Великден.
Тя има тежък опит и с наркотиците. Месеци от живота ѝ се губят. Но се измъква. Сама.
„Просто един ден реших, че заслужавам повече. И стана ли повече, мога да дам повече. Винаги съм мислила какво мога да направя за другите“.
Сега Анна-Мария учи и работи, а мечтата ѝ е да си отвори пицария, която ще е един вид социален проект. Идеята е това място да бъде първата работа за много хора, които излизат от институциите.
Те срещат трудности да си намерят работа, а така ще придобият тапия, опит и увереност. Освен това ще са им осигурени храната и финансовата независимост.
„Тя ще покаже на младите хора как трябва да изглежда една нормална работна среда – без експлоатация, без глоби – за да знаят какво да търсят в следващата си работа.“
Но първо иска да завърши средното си образование. „Трябва да дам време на времето“, казва Анна-Мария, докато реди приоритетите си.
