„Бившите хора“ на концлагерна България“ – това е най-новата книга за гоненията, на които са подложени около половин милион българи от тоталитарната власт след преврата на 9 септември 1944 г.
Дългогодишно изследване на доцента от катедра „Социология“ на СУ „Св. Кл. Охридски“ Мартин Иванов – историк, специалист по българска стопанска история на XX век. В нея той представя 309 интервюта и мемоарни разкази, 62 ex-post биографични реконструкции, излъчени в предаването „Джинс“ по БНТ, и документи от архивите на тайната полиция комунистическа полиция – Държавна сигурност.
Това са разкази за почти половин век систематично унищожаване на българския елит, но и на много други българи, които са буквално социално дамгосани, декласирани и прогонени от обществото, като им е отнемано всичко. „Буржоазни отрепки“, „недоубити буржоа“ – като такива са били белязани хората, принадлежали или обявени за част от стария „монархофашистки“ режим.
Терминът „бивши хора” се въвежда в документите на Държавна сигурност (ДС) след национализацията през 1947 г. Той идва от Съветския съюз, където с израза „бывшие люди” се използва за онези, които са загубили социалния и обществения си статус след революцията от 1917 г.
„Бившите хора“ са както едри банкери, фабриканти и търговци, така и обикновени хора, потърпевши заради лични вражди, казва Иванов. Според оценките на ДС тези хора варират от 50 000 до 250 000 души в рамките на 2-3 г. Но ако се използват данните за социалния профил на хората, според преброяването от 1946 г., може би става дума за около 500 000.
„Една България, която се олагерила“
„Бих искал да изразя думи на извинение, заради това че твърде късно успях да завърша този проект, твърде много време отне – повече от 12 години“, каза историкът при представянето на книгата в Огледалната зала на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
„Много от героите на този разказ, с които започнах интервютата през 2010 г., вече не са между живите или вече не са във физическото състояние да могат да бъдат тук, сред нас“, добави той.
„Това е книга за памет, за това как всъщност веднъж 45 години при комунизма и после още 35 демокрация гласовете на тези хора не са успели да стигнат до нашия общ национален разказ, досега бяха в една червена книга на историята“, каза пред Свободна Европа Иванов.
Докато работил той усеща, че неговата задача е някаква морална отговорност към тези хора. „Защото знаем за най-екстремалната част – убийствата след 9 септември, Народния съд, за лагерите – Белене, Слънчев бряг, Куциян, Ножарево, но не знаем за наглед по-малко насилническите репресии, които обаче са изключително унизителни и травмиращи за тези хора“.
По думите му терминът дискриминация за тези хора е направо импотентен.
В книгата потърпевшите разказват за безкръвните трагедии на цели семейства, споделят дори детайли, които не са казвали на децата си, за да им спестят. За това какво е усещането, когато са били изгонвани от къщети им и предоставяне на 24 или 48 часа за преместване на непозната място, където нямат жилище, отказват им да ги наемат на работа, а децата им са поставяни отделно от другите в училище и на никой не му се разрешава да общува с тях.
Или да им оставят дома, след като са им отнели всичко останало, и там принудително да бъдат нанесени наематели, които обаче плащат не на тях, а на държавата.
Това са предимно бивши партизани, офицери от ДС, милиционери, които буквално са били сложени, за да тормозят тези хора, а това „понякога е продължавало 15-20 г.“
„Време, в което да не можеш да ползваш собствената си баня и да трябва да ходиш в обществена, или да имаш режим за ползване на кухнята в твоя дом“, разказва Иванов.
„За мен една от най-покъртителните моменти беше, когато една жена ми разказа как след като най-накрая тези натрапени чужди хора са си тръгнали, мъжът й взема кофа с вряла вода и изтърка всички подове – едно ритуално пречистване, отърсване от цялото натрупано унижение на тези самосгъстили се хора, какъвто е терминът тогава“, каза още историкът.
Много силно впечатление му прави какво му казва дъщерята на известен професор юрист: „Нас поне ни репресираха нормално“. Иванов казва, че очевидно не може да има нормална репресия. Но на фона на онези най-тежки издевателства, на нейното семейство, както и на неговото, им се е разминало най-лошото.
Той разказва и за онези, които са оцелели в лагерите, но не са намерили свободата, която са очаквали.
„Казваха ми: „Толкова искахме да излезем от лагера, но се озовахме в един по-голям лагер“. Без ексцесиите с коловете и свинете, които разравят и ядат труповете, но пак с телени ограждения. Те са продължили да живеят в една България, която се е олагерила, една концлагерна България, в общество на безкрайна несвобода и произвол“, допълни историкът.
По думите му няма никаква гаранция, че пред нас няма да стои същата дилема след 2 или 20 години.
„Не знаем как ще го преживеем, дори със сигурност ще е по-трудно за нашето разглезено от удобства поколение“, каза още Мартин Иванов.
Посвещението в началото на книгата му е както към „бившите хора“, така и към бъдещото поколение, което да опази спомена за тази част от историята.
Кой е Мартин Иванов
Мартин Иванов е роден на 4 август 1970 г. във Велико Търново. Завършва история в Софийския университет и право в Югозападния университет „Неофит Рилски“. Доктор по история в Института по история при Българската академия на науките (БАН), където след това работи.
Специализирал е в Кеймбридж и в Националния университет на Ирландия.
Автор е на над двеста научни публикации и десет монографични изследвания върху социалната и стопанската история на България от Възраждането до наши дни.
От 2011 г. до 2013 г. Иванов е председател на Държавна агенция „Архиви“. Освободен е изненадващо от поста в края на август 2013 г. и на негово място е назначен дългогодишният служител на МВР и ДС Иван Комитски. Над 60 известни учени и преподаватели публикуват отворено писмо, в което настояват за преразглеждане на взетото от правителството решение.
През октомври той е назначен за секретар на президента Росен Плевнелиев по култура, образование и национална идентичност.
От 6 август до 7 ноември 2014 г. Той беше министър на културата в служебното правителство на Георги Близнашки в качеството си на експерт.
От 2016 до 2021 г. е посланик на България във Финландия.
