На 10 юли 1994 г. България хвърля най-голямата бомба на Световното първенство в САЩ, като отстранява актуалния тогава световен шампион Германия и се класира на полуфинал. Този успех остава недостижим и досега за българския футбол. Никола Кръстев се връща назад в спомените си за мача с германците.
„Вас не ви ли е яд, че не сме на „Евро 24″? Супер яко първенство, атмосфера, пълни стадиони, топ сблъсъци, завързани групи… Защо не пия бири в Мюнхен с агитката или не сравнявам уиски и ракия с някой шотландец? Та те още си мислят, че първи са сглобили гайдата! Притръпнахме за тоя кеф. Не знам на кого, ама сърдя се. Сърдит съм!“
Александър Несторов, Фейсбук
Само преди 30 години или вече преди 30 години българският футболен отбор елиминира на световното първенство в САЩ световния шампион Германия. Половината българско население днес е родено след 1994 г. За тях онзи звезден миг е само разказ, архивен репортаж, историческо събитие към което те не са съпричастни. Представянето на „лъвовете“ тогава донесе – макар и само временно – еуфория и обединение в едно раздирано от противоречия общество.
Един от главните актьори в българския триумф, Красимир Балъков, се вълнува докато говори пред Радио Свободна Европа за световното в САЩ:
„Винаги когато има някаква годишнина и нещо свързано с българския футбол, разбира се, най-вече питат нас, участниците в това световно първенство. Ние вдигнахме летвата и това беше една от най-големите радости на българския футбол. Никой не очакваше до там да стигнем [полуфинал]. Това е най-доброто представяне на България за всички времена.“
По думите му всички играчи в тогавашния национален отбор са имали принос за историческия успех, защото „само при сплотен колектив и игра можеше да се постигне това което постигнахме“.
„Разбира се, не мога да не спомена името на Христо Стоичков, който с 6 гола стана голмайстор на световното. Боби Михайлов спаси 4 дузпи на Мексико, благодарение на което се откри възможност да изиграем най-добрия си мач и да елиминираме световния шампион [Германия]. За мен беше чест да бъда включен заедно с Ицо [Стоичков] в идеалния отбор на световното.“
Феноменалното за малка страна, като България, представяне на световното през 1994 г. постепенно обраства с приказни елементи. В този епос често звучи името на Стоичков. Световното в САЩ е преломният момент, когато той от най-добрия български футболист се превръща в глобална футболна величина.
По ред причини отношението към Стоичков в България е доста поляризирано. Извън България обаче Стоичков е най-разпознаваемата личност с български произход. По време на пътуванията ми из Азия в края на 1990-те – Индонезия, Виетнам, Лаос, Тайланд – в момента, в който споменавах, че съм от България, лицата на хората грейваха в широка усмивка и всеки правеше движение с крак като да рита топка: „Стоиков! Стоиков! Стоиков!“. Обясниха ми, че в азиатските езици трудно се произнася „…ичков“, та заради това го съкратили на „…иков“. Няма съмнение обаче за кого става дума.
Първият мач на българския отбор – загуба от Нигерия с 3:0 – болезнено припомни историята за слабото представяне на националите в предишни световни първенства без нито една победа. И изведнъж, на 26 юни 1994 г. България разгромява в Чикаго южните си от Гърция съседи с 4:0! За гърците това е национална катастрофа: 5 дни по-рано те претърпяват фиаско със същия резултат от Аржентина, а три дена по-късно – още една загуба от Нигерия, с което бележат най-слабото си представяне на световно първенство.
Победата над Гърция задейства някаква мистериозна сила която води 4 дни по-късно до още по-нереална победа в Далас с 2:0 над Аржентина – бивш и настоящ световен шампион. След този мач „Ню Йорк Таймс“ публикува на първа страница в спортния си раздел голяма статия за напредъка на „лъвовете“.
Ключовият момент за България настъпва в мача с Мексико на 5 юли в Ийст Ръдърфорд, който завършва наравно 1:1 в редовното време, но който България печели чрез дузпи. Боби Михайлов спасява три от четирите удара на мексиканците.
През лятото на 1994 г. вече три години и половина живеех в Ню Йорк. Връзките с родината бяха все още силни, родителите ми живи, интересувах се от промените. Световното в САЩ се очакваше с известна доза опасение. По-саркастичните журналисти сравняваха решението на ФИФА с това все едно да дадеш домакинство за гигантски ски-слалом на държава в Африка. Опасенията не се потвърдиха, световното си вървеше по мед и масло, а след третата поредна победа на бяло-зелено-червените българската общност в Ню Йорк и Чикаго бръмна като кошер с африкански пчели.
По време на купон веднага след мача с Мексико, Лъчо – един от приятелите ми в Ню Йорк, предложи да опитаме да си намерим билети за предстоящия мач с Германия. Не вярвах, че това е възможно, тъй като всички билети бяха разпродадени с месеци ако не и с години напред. Лъчо се ухили и каза: „Дай да опитаме“. На 10 юли, неделя, се придвижихме с влак от Манхатън до Ийст Ръдърфорд в щата Ню Джърси. Транспортът до самия стадион „Джайънтс“ (Giants Stadium) не беше организиран добре и отне доста време да се придвижим.
Построен през 1976 г. като база на два професионални отбора по американски футбол, стадионът „Джайънтс“ има обаче богата история в европейския футбол. Там са се представяли с показни игри „Манчестър Юнайтед“, „Селтик“, „Челси“, „Ливърпул“, „Байерн Мюнхен“ и „Барселона“. Стадионът е бил база и на отбора „Ню Йорк Космос“, а легендарният Пеле изиграва последната си среща като професионален футболист именно там през октомври 1977 г. През 2003 г. на „Джайънтс“ се играе финалната среща за купата на Италия (SuperCoppa Italiana) между „Ювентус“ и „Милан“, тъй като и двата отбора са гастролирали едновременно в САЩ, а рекламните пари са били в пъти по-големи. Седем от мачовете за световното през 1994 г. се играят на „Джайънтс“, а България е участник в три от тях.
Пристигнахме с Лъчо два часа и половина преди началото на мача България – Германия. Паркингът около стадиона постепенно се пълнеше с мексиканци които с угрижени лица се опитваха да продадат билетите си. Близо половината от билетите за срещата с Германия са били изкупени от мексикански запалянковци, тъй като на никого и през ум не му е минало, че България може да спечели.
С Лъчо обиколихме „продавачите“, набелязахме кои от тях предлагаха по-добри билети. Лъчо обаче предложи да изчакаме. Мексиканците отначало искаха номинала на билета – колкото е отбелязаната цена. Най-добрите билети бяха по 300 долара – в центъра на централната трибуна. В пресмятане на долари от 2024 г. това е приблизително около 1000. Времето напредваше, а броят на продавачите оставаше горе-долу същият. Чак тогава схванах пъкления замисъл на Лъчо.
Половин час преди началото на играта мексиканците осъзнаха, че тази игра няма как да се спечели, от стадиона мощно звучеше глъчката на немската агитка. Предложения – много, а купувачи – почти никакви, защото другата половина билети отдавна са били изкупени в Мюнхен, Хамбург и Берлин. Напомних на Лъчо, че е време да действаме. Той каза да изчакаме още малко. 10 минути преди съдийската свирка Лъчо предложи 200 долара за два билета с номинал по 300 всеки. Мексиканецът опита да се пазари, но Лъчо решително го отсече: „Сега или никога“. Щях да потъна в земята от неудобство към човека под сомбрерото. Същевременно, ясно беше, че жаждата ми да гледам мача от централната трибуна надвива моралните ми угризения. Точно преди да започне играта заехме местата си.
80-хилядният стадион – прочетохме после в новините – е бил пълен на 90 процента – 72 хиляди зрители. Доколкото можах да видя и чуя – повечето германци, тук-таме английска реч. Можеха да се видят няколко развети трибагреника на отсрещната трибуна, но около нас – нищо. Трибуните ревнаха когато германският отбор излезе на терена.
След реализираната от Лотар Матеус дузпа германската агитка се поуспокои, а около 70-та минута започна да се оформя усещането, че това е, дотук. Никой не очакваше чудо, когато Стоичков застана на около 20-ина метра от вратата, за да изпълни наказателен удар. Немците построиха стената, Стоичков се засили и в следващата секунда топката прониза горния ъгъл, вратарят дори не успя да реагира. Невярващо се спогледахме с Лъчо и едновременно ревнахме: „Г-о-о-о-о-о-л!!“. Немската агитка около нас притихна. Впоследствие научихме, че преди мача Стоичков е говорил по телефона с дъщеря си Михаела, която точно на 10 юли, имала рожден ден. Баща ѝ обещал като подарък гол. Ако наистина е така – това е най-ценният подарък за рожден ден в българската спортна история.
Докато се съвземахме от изравняването на резултата, около немската врата настъпи объркване и в следващия миг Йордан Лечков мощно отправи с глава топката в мрежата. Немската агитка притихна още повече. Мълчахме и ние, тъй като това което се случваше не беше реалност, за която бяхме подготвени.
Опомнихме се едва след финалната съдийска свирка. На трибуната около нас, изпаднали в същата неконтролируема еуфория, се събрахме около 50 човека. Имаше и голямо българско знаме. Появи се телевизионен екип на Си Ен Ен да улови с камерата ококорените ни очи, запотените лица и прегракналите от скандирания „България! България! България!“ гласове. Някои от запалянковците бяха боядисали лицата си в бяло, зелено и червено. Същата вечер в репортажа на Си Ен Ен за елиминирането на световния шампион ни показаха за около 5 секунди. Когато излязохме от стадиона, от паркинга завиваше автобусът с българския отбор. Забелязаха ни, автобусът спря. Вратата се отвори, Стоичков излезе ухилен с двама съотборници за няколко ръкостискания.
Технически погледнато, има основания този мач да се смята за най-добрия в историята на националния отбор. Елиминиран беше световен шампион и явен фаворит за нова шампионска титла. И двата гола на българския отбор бяха изящни попадения – именно това е думата, не просто красиви, а изящни, прецизни, с лекота. Мъдрец беше казал, че когато усилието изчезне от работата, тя се превръща в изкуство. Изцяло може да се приложи към работата (играта) на българския отбор в този двубой.
В София „лъвовете“ бяха посрещнати като национални герои. Скоро пътищата им щяха да се разделят. Обаче забележителната им футболна победа обедини, макар и за кратко, една дълбоко разединена нация, на която тепърва предстояха изпитанията на прехода.
