В Конституцията от 1991 г., в член 13, алинея 3 е записано: „Традиционна религия в Република България е православното християнство.“ Думата „традиционно“ не е спомената на друго място. Но какво изобщо прави тя тук, в член 13?
Още с приемането на Конституцията хуманитарни учени посочваха, че тази постановка няма конституционен характер, тъй като няма нормативна природа. Тя съобщава, че нещо в България е „традиционно“, което е предмет на емпирично историческо наблюдение.
Мястото ѝ не е в Конституцията. Може да е в преамбюла, но това би ѝ дало тежест, достойна за теократична държава. Причината да се окаже там е извънправна, въпрос на някакви неясни повеи в политическата конюнктура. Например жест към някого, нечии каприз, или сделка (макар че каква сделка да правиш с изречение от рода: „В България традиционно е X, Y, Z, например, нестинарство“?).
В Конституцията има редове от извъннормативни, оттам и конституционно ирелевантни положения. Например в член 16, който ни информира, че „трудът се гарантира и защитава от закона“. Ако това изречение имаше валидност, „гаранцията“ за труда означава да няма безработица, което дори за утопична държава не е мислимо. Но в случая става дума за сделка и жест към БСП и техния електорат, който чува, че БСП защитава леви идеи дори на ниво конституция.
Нека за миг обърнем внимание на една подробност в първото изречение. То казва, че православието е „традиционна религия“ в „републиката“. Питаме се как така в републиката има изобщо установена, традиционна религия?
Религията може да е традиционна за българското обществото, но не за „републиката“
Ако Конституцията изписва специален член 13 в този смисъл, то източноправославното християнство има съществено значение за републиката. Може ли да е така? Не, не може, нелепо е. Религията може да е традиционна за българското обществото, но не за „републиката“.
Още повече „републиката“ се ражда с тази Конституция през 1991 г. До 1947 г. има монархия, след това религията е отменена, тъй да се каже. И в 1991 г., с възникването на „републиката“, се оказва, че тя разполага с традиционна религия. Ако с възникването си тя е съществено обвързана с религия, то религията е конституираща характеристика на „републиката“. Това е безсмислица, но е там, в член 13.
Вместо подобни положения да бъдат изметени от Конституцията, след две-три десетилетия те станаха ресурс за мисленето на Конституционния съд (КС).
През 2018 г. КС беше запитан от около 1/3 от състава на Народното събрание за конституционна съобразност на т.нар. Истанбулска конвенция. Последвалото решение гласи, че Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие не съответства на Конституцията на Република България.
То е взето с 8 на 4 гласа. В особените мнения се усеща фрустрацията на авторите им. Особено на Филип Димитров, който пише: „Съществуването на хора, които в поведението си се отклоняват от традиционните мъжки или женски роли (и желаят да е така) е житейски, а не нормативен факт…“
С това Димитров казва на КС, че се занимава с несвойствени неща. От обществения факт за „отклонение от традиционни роли“ извежда заключение, че Конвенцията не е в съгласие с Конституцията. Работата на КС, продължава Филип Димитров, е ограничена до защита на тези хора от дискриминация.
По този казус е интересно, че се разиграва мащабна битка на становища от държавни институции, неправителствени организации (НПО) и академични юристи. Всички НПО-та и държавни институции са за ратификация, без президента Румен Радев. Но показателни за състоянието на юридическата общност са становищата срещу конвенцията на всички академични юристи. Оставям без коментар тази тъжна констатация.
От „традиция“ към „идентичност“
След драмата с Истанбулската конвенция думата „традиция“ и нейните директни или косвени производни започват да се налагат в езика на Конституционния съд. От просто нескопосано споменаване в текста на Конституцията през 1991 г. днес тя става нормативно положение, разширява значенията си и преживява неочаквана експанзия. Това е много опасна тенденция.
В последното значително решение на КС от 2024 г., тя присъства и буквално, но повече се употребява не в косвен нормативен смисъл, трансформирана в изрази с думата „идентичност“. Тъй като българска конституционна традиция в областта на съдебната власт няма, както правилно отбелязват конституционните съдии, търси се нещо по-дълбоко, дори от традиция. И тази дълбока основа е наречена „конституционна идентичност“.
Но самата „конституционна идентичност“ се лансира с явна или скрита референция към традиции (в стила на етно-национализма, развит в романтизма на Германия от 19 век и на СССР след Сталин, достигнал кулминация в Европа в Югославските войни от 1990-те години). И аргументът зад взетото решение се свежда до това, че макар правна традиция да няма, има „конституционна идентичност“.
Традицията, която липсва, се доизмисля от КС с неясната дума „идентичност“
Тя, на свой ред, с недомлъвки и недотам ясно е определена, разбира се, като тип традиция. А и как другояче, тъй като за база на идентичността се вземе историята. Традицията, която липсва, се доизмисля от КС с неясната дума „идентичност“.
Мимоходом ще кажа, че „идентичност“ е затихваща мода в хуманитарните науки и вече се премахва дори от политическия език, където ѝ е мястото (не в конституционния!). Например кампанията на Доналд Тръмп не успява да се рестартира срещу Камала Харис и коментаторите подчертават, че е основана на „старомодното говорене за идентичност“.
И така, имаме историческа ескалация на извънправни термини, от „традиционна“ (религия) към „традиционни“ (полови различия), а оттам към „традиции“ (изобщо) и към граничната и всеобхватната „идентичност“ (с националистически значения от 19 век). Това разтваряне на конституционния език в неопределения език на традиции и идентичности показва как КС напуска своите граници и се отваря към националистическото говорене на някои партии в парламента.
Някои съдии може и да не мислят така, но те не са и компетентни и критически подготвени по тези въпроси от извънюридическо естество. Техен гуру остава Ханс Келсен, поради което за тях всичко извън позитивното право са „обществени отношения“, една неразчленена абстракция, която според конюнктурата има всякакви значения.
В крайна сметка, каквото и да им се струва на конституционните съдии, те влизат в противоречие с думи като „традиция“ и „идентичност“ (неизказано основана на традиция).
Нека приемем, че традиция, правна или друга, е съществен момент в конституционната юриспруденция. И да попитаме: А има ли традиция да се говори в конституционния език за традиции? Не, няма.
Конституционният съд поражда несъществуваща традиция като прибягва до употребата на думата „традиция“. Позоваване на „традиция“ дава начало на новата „традиция“ в бъдещи аргументи думата „традиция“ да се ползва широко и безконтролно, за каквито искате цели.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
