Валентина Марчева е родом от Благоевград, но от десетки години живее в Трявна. Тя е машинен инженер по образование и по професия. А по призвание е майка. От 2002 г. това става и нейна професия. Тогава Валя започва работа в SOS Детското селище в Трявна.
То е част от Сдружение SOS Детски селища България – първата гражданска правозащитна организация в страната, която предоставя директна грижа за деца в риск. Настанява ги в семейства, които се наричат SOS. В България Сдружението започва дейността си през 1990 г.
Пиша за нея като за Валя, но тя е тази, която ме е родила и отгледала. В реалността се обръщам към нея с „мамо“. Но далеч не съм единствената. Колко души още я наричат така? Този въпрос ме е занимавал известно време.
Помня много добре момента, в който ми се обади, докато бях на студентска бригада в Англия, за да ме попита дали съм съгласна тя да стане приемна майка. Въпреки че вече бях на 24 години, и двете знаехме, че това ще промени живота ни.
Валя напуска селището през 2022 г., след като е била приемна майка на повече от 20 деца. Разбира се, не едновременно. През първите години, когато е SOS майка, се грижи за между шест и седем деца, а през последните няколко години – най-много за три едновременно. Някои от тях все още живеят там, други са осиновени, вече пораснали, учат, работят, някои вече имат свои семейства и свои деца. Историите са много и различни, но започват с точно тази дума – „мамо“.
„Никога не съм ги карала да ме наричат „мамо“, казва тя. Децата, за които се грижи, много добре знаят, че тя не е тяхната родна майка. Почти всички познават и контактуват с биологичните си родители. Но много от тях просто изпитват нужда да я наричат „майко“, дори след като вече са пораснали. „Казват ми „мамо“, „лельо“, „майко“, а когато бяха по-малки и „мамо-мамче“.“
Работа, но не като всяка друга
Валя си спомня всички деца, които са били под нейните грижи за по-дълго или за по-кратко време. Причината някои по-бързо да напуснат семейството са различни. „Някои деца бяха реинтегрирани (тоест върнати при биологичните им родители), други бяха осиновени“, разказва тя.
През 2010 г. приемната грижа официално идва и в България. След силен международен натиск е разработена Национална стратегия „Визия за деинституционализацията на децата в Република България“. Тогава майките в SOS Детското селище в Трявна стават доброволни, а от юни 2011 г. – професионални приемни родители. Преди това са SOS майки, като в националния регистър на професиите има определение, че са професионални домашни майки.
„Да си майка не е работа, която вършиш от 7 до 17 ч. например. Не можеш после да се прибереш вкъщи и да забравиш. Децата не са работа, те са деца, които продължават да имат нужда от внимание“, казва майка ми. Всъщност тя почти не се прибира в дома си в Трявна през тези 20 години, докато работи в SOS Детското селище. Моделът му е такъв, че там децата получават грижа денонощно, те са семейство, което живее в една къща и грижите за децата са постоянни.
Ежедневието на Валя винаги е било напрегнато, но аз знам, че тя по принцип обича да е заета. И това в нея кара и другите хора да бъдат по-дейни.
В детството ми рядко се случваше да имам свободно време. Тогава ме учеше, че „трябва да сменям физическия с умствен труд и обратното“. Не обича някой да бездейства. Докато е SOS майка, тя първоначално гледа между 6 и 7 деца. Става всяка сутрин, за да им приготви закуска и чай.
„Всички много обичаха да пият чай, за който сами събирахме билките“, спомня си тя. А докато децата са на детска градина и на училище, тя върши обичайните домакински задължения. Чака ги да се приберат с топла храна за обяд и за вечеря, и често им приготвя сладкиши, които са любими и на внуците ѝ.
„Моите деца много обичат кекс и домашен сладкиш със сладко от ягоди.“ Тя все още ги нарича „моите деца“. И сега често казва: „имам едно дете, което…“. А говори за момче, което е вече между 20-те и 30-те си години.
Малко са децата, които са били под нейните грижи, и за които не знае какво им се случва днес. Повечето от тях ѝ пишат, обаждат се или я посещават в дома ѝ и след като напуска работа като майка в селището.
„Нали помниш Филип*, който замина за Америка?“, пита ме тя, докато гледа снимка на телефона си.
Разбира се, че помня Филип. Аз бях на около 25 години, когато той дойде в нейната къща и много обичаше да играя с него на криеница. Беше на три години. После го осинови семейство в САЩ, това стана преди повече от шест години. И сега поддържат връзка. „Пишем си по месинджър, но доста е забравил българския [език].“
Майка ми винаги е била много взискателна, когато става дума за възпитанието и образованието на децата. „Децата са различни, но грижата за тях не е толкова различна. Всяко дете има нужда от обич, грижа и образование.“ През всичките тези години тя се старае децата не само да бъдат нахранени, добре облечени и възпитани, но и добре образовани. Помага им да учат по всички предмети, но много държи на математиката. И тъй като има опит в тази област, решаването на задачи е ежедневие в нейната къща, докато е приемна майка.
Всъщност винаги ѝ е харесвало да се занимава с децата и да им обяснява задачите по математика. Първо го правеше за да помогне на мен, а и на моите съученици до 7-и клас. После решаваше задачи с децата, на които е приемна майка, а сега помага със задачите и на внуците си. Радва се, когато някой от възпитаниците ѝ постига успехи.
Като друго дете от семейството, което също беше осиновено преди няколко години. Валя се грижи за него откакто е на три години до момента на осиновяването, когато той е ученик в трети клас. Вече е на 19 и е студент в престижен университет. Пишат си и се чуват по телефона, а тя беше много щастлива, когато той и родителите му я поканиха на неговия бал след завършване на гимназия.
Пълна къща за Коледа
Най-весело и шумно е по Коледа. Тогава някои от децата, за които Валя се е грижила през годините, идват, за да я видят. Които не могат да дойдат, ѝ пишат и се обаждат по телефона.
Причината са не само празниците, но и фактът, че Валя е родена на 24 декември. На Бъдни вечер телефонът ѝ не спира да звъни. Много от позвъняванията са именно от нейните деца. На този ден тя винаги приготвя празнична вечеря и ги чака. Тази година навършва 73.
„Станчо може да дойде, а и брат му, ако се е прибрал в Трявна.“ Станчо и Елиан са двама родни братя, които майка ми отгледа от малки, а сега вече са над 20-годишни. Единият от тях все още живее в града и се виждат често.
„Тя отдаде голяма част от живота си в грижа за децата и най-силната ѝ страна беше образованието им. Особено математиката!“, казва за нея директорът на SOS Детско селища в Трявна Иван Христофоров.
Дори след като напуска работата си като приемна майка, Валя не се отказва от общуването си с децата. И не само с тези, за които се е грижила. Тя дава уроци по математика на деца от града, пътува, грижи се за внуците си и се старае да не се поддава на носталгия и спомени.
„Разбира се, че ми липсват“, казва тя. „Но имам какво още да дам на децата.“
*имената са променени
