„В условията на капитализъм лозунгът „европейски съединени щати“ е равен на колониализъм.“
(Ленин, 1915 г.)
В България Рождество Христово е възстановено като официален празник през март 1990 г. В края на същата година започва решителната преориентация на политическата система на страната към традициите на т.нар. „Запад“, към либерална демокрация.
Между Коледа и първите дни на новата 1991-а година процесът става необратим. Поне досега. Последвалите събития често биват наричани „колонизация“ от противниците на европейската посока на развитие на България.
Капиталистическа Европа е обявена за колонизатор отдавна. Но в България и бившите страни от съветския лагер този процес е доброволен, започва още преди 1989 г. и навсякъде е следствие на въжделенията на хората от тези страни.
Самоколонизацията (1987 – 1989)
На 29 ноември 1990 г. второто правителство на Андрей Луканов подава оставка. Поводът – не получава мандат за преговори с Международния валутен фонд (МВФ). Те целят намаляване на външния държавен дълг и стопански реформи, които биха гарантирали изплащане на оставащите (договорени по-късно, през 1994 г.) 51% дълг към кредиторите от Лондонския клуб.
България е приета за член на МВФ през септември 1990 г., в периода на управление на същото правителство. Идеята за това членство се обсъжда от 1987 г. Но е отхвърлена поради достоверното очакване, че то ще разкрие пред кредиторите факта, че страната не е в състояние да изплаща задълженията към тях.
Доброволната самоколонизация на Народна република България към Запада всъщност започва именно с поемането на дълга към Лондонския клуб в началото на 1980-те.
Замисълът е да се вземат заеми оттам, защото заемите от СССР са трудни, свършват с фалит, скъпи са и не са в нужната конвертируема валута. А тази валута е нужна на икономиката и хората. Членовете на правителството на Българската Комунистическата Партия (БКП) с нея могат да си купят спокойствие и привилегии.
Тази мотивация на БКП за печелившо обвързване със Запада години по-късно ще мутира в политически-реторичното оправдание за „усвояване на средства“ от ЕС.
Преориентацията към „нещо друго“ освен съветския модел на държавно управление в другите страни започва по-рано, със същото търсене на финансиране, членство в международни организации и приблизително същата мотивация. А икономическата ерозия на съветския модел започва още от края на 40-те.
Възстановяването на всички модели на управление, познати от миналото и използвани в страните с политически плурализъм на държавната уредба, до 1989 г. биват спирани със сила от СССР, Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) или военния Варшавски договор.
През 80-те години тези организации вече не функционират. От 1989 до 1991 г. обществата на Източна Европа просто подписват некролозите на тези организации.
Необратимият процес (1990-1991)
Правителството на Андрей Луканов не получава мандат да преориентира страната. Причината е очевидна: партията, от която е съставено то, е отговорна за състоянието на България.
Нейните водачи и семействата им – доста под 1% от населението – са били привилегировани за сметка на всички останали и няма намек, че то е готово да подпише споменатите по-горе некролози.
Навсякъде из страната има протести и стачки. Оставката е подадена на 29 ноември 1990 г., приета е на следващия ден.
Новото правителство на Димитър Попов е сформирано с указ на президента Желю Желев на 22 декември. Законодателното събрание го избира в ранните сутринни часове на 31 декември.
По структура то е коалиционно, съответства на разпределението на депутатските места, но работата му няма партиен цвят. Защото е продиктувана от състояние на упадък, в което няма възможности за маневриране.
24 часа след избора на правителството сделките между страните от социалистическия Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ) напускат зоната на съветската рубла и разплащанията започват да се извършват в конвертируеми валути.
България не разполага с валутни резерви и не може да тегли нови заеми. (Тя е в технически фалит от 1987 г., с мораториум върху разплащанията по външни дългове от март 1990 г.). СССР (на Михаил Горбачов) въвежда забранително високи мита на вноса от България и другите страни.
В средата на януари Кремъл ще изпрати войски в Литва, за да потисне със сила многомесечните демонстрации за независимост. Актът ще остане в историята като „Вилнюското клане от 1991 г.“ Бившите членове на СИВ избягват пряка конфронтация с Москва, защото правителствата им имат безчет вътрешни задачи.
Най-вече Ирак, но и някои развиващи се страни не могат да върнат заемите си на България – поради война, недалновидно щедри договори или собствен фалит. От държавните предприятия само някои (преди всичко „Булгартабак“) имат приходи в твърда валута. Елементарни неща като бензин и дизелово гориво се оказват недостъпни.
Единствената възможна политическа програма е да се освободят цените, лихвените проценти, разменният курс на лева, да се даде автономия на държавните предприятия и свобода на частната инициатива и да се създаде данъчна администрация.
Подготовката на тези политики отнема около месец, към края на март повечето са приложени. За шест седмици дефицитите са превъзмогнати, икономиката и валутния курс са стабилизирани.
Поради яснота и безспорност на програмата, правителството остава в историята като „програмно“. Определението е дадено от Желю Желев. В своята политическа биография, издадена през 2010 г., той ще оцени правителството на Попов като най-успешното, с широка подкрепа, експертно и на националното съгласие; с реформаторски дух и личности (които дори нямат партийно мнозинство в кабинета и Народното събрание).
Програмата на правителството е приета със Споразумение между партиите в парламента на 4 януари 1991 г. Но не е приета формално от Великото народно събрание. В нея са включени 22 фундаментални закона и конституцията. Оттогава те се променят, но общият дух се запазва.
И този дух е, че България е нормална европейска страна, част от групата държави с демократична уредба, и участва в договори и инициативи, които я опазват от външна агресия.
„Власт на жертвите“ и последици от привлекателността на Запада
Претенциите към началото на пътя на съвременна България отдавна носят смисловия заряд на „жертвеност“. 1989 година бива тълкувана от някои като „заговор на Великите сили“, изминалите години са години на „загуба на суверенитет“, обедняване на населението, деиндустриализация и неизгодни свобода на движението и глобализация.
Тези и други оценки на случилото се по пътя на България обратно към Европа сега еволюират към реториката на „колонизирането“.
Рефренът „колонизиране на България“ предполага, че тя, нейните граждани и политици са жертва на някакви врагове. Оплакванията са безчет: България е наранена, ощетена и страда от случвалото се след Коледа на 1991 г.
Ако политиците са жертва, те не могат според действащите правила на играта да променят нещата към по-добро. И трябва да бъдат подменени със сила, заедно с правилата. От подобни оплаквания в Германия след Първата световна война, а в Руската федерация след загубата на влияние в много от страните от бившия СССР, се ражда популярността на авторитарни водачи.
За късмет на България, независимо от реториката за колонизацията, политиците у нас предпочитат да притежават западни автомобили, да пътуват по света и да имат кариера в европейски организации пред емиграция в авторитарни страни.
Хората също. И през втората половина на миналия век, и сега те знаят, че онова, от което имат нужда, се предоставя по-добре в свободни икономики и общества.
Преди и сега. Какво говорят числата
По текущи цени БВП на България през 1989 г. е 68 млрд. щатски долара, през 1990 – 30 млрд., през 1992 – 12 млрд., а през 2024 г. 108 млрд. долара.
По данни за 2022 г., по показател БВП на един зает, България е малко по-производителна от Русия, два пъти повече от Китай, 40% по-зле от Полша и почти 2,2 пъти по-непроизводителна от Дания.
Противоположно на политическата реторика гражданите едва ли биха се съгласили с ролята на жертви, които са управлявани от жертви. Те предпочитат да живеят в свободна държава, в която хората и политиците носят отговорност за деянията си и се подчиняват на върховенството на правото.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
