По документи те са „непридружени деца мигранти“, но има и по-ясен начин да се каже какви са. Те са между 7 и 17 години. Стигнали са някак до България от Украйна, Йемен, Сирия, Иран, Афганистан, Ирак – сами, без родителите си.
Те не само са от различни държави, но и от различни общности и народи, които населяват тези държави. Като друзите или кюрдите например, които имат свои езици и различни религии.
Петя Кокудева се среща с тях като доброволка по покана на неправителствената организация „Каритас“, която подкрепя уязвими групи хора.
Разказва им за своите пътешествия – най-често им прави презентации със снимки. През този разказ за различни страни и култури те по естествен начин започват да споделят и за своите родни страни, обичаи, близки хора.
Така се ражда книгата „Колелото на Кинан“, в която Кокудева събира 19 истории на деца от различни народности и религии, попаднали в България след дълго и опасно пътуване. В тях има спомени с детайли от дома и от пътя. „Получи се нещо като пътешествие през земи и култури“, казва Кокудева.
„Някои от децата се бяха понаучили да готвят, защото храната не е в изобилие. На по-големите от тях се налага да работят“, добавя тя.
В момента те са защитени в бежански лагери, но животът им продължава да е нелек. Петя Кокудева е била с тях, за да внесе „ведрост и случка в ежедневието им“. Казва, че нейното желание е било да ги накара да се почувстват чути и разбрани. „Да знаят, че техните съдби имат значение за някого“.
Те имат различни истории, но в разказите им има нещо общо. Повечето от тях мечтаят да изкарват пари, но не за да си купят нещо, а за да помогнат семейството да се събере.
„За децата бежанци да си богат значи да сте заедно цялото семейство“, казва Кокудева.
Кинан е момче от сирийско село. „Сега трябва да е навършил 14, по време на срещите ни беше на 13. Той е от непридружените деца и всъщност вече не е в България, избяга“, казва тя.
На една от срещите в лагера за бежанци в „Овча купел“ той вижда старо колело и иска да го кара. Оказва се обаче, че то е счупено и трябва да се поправи.
„Аз попитах кога ще дойде някой да им го оправи, а Радост, която се грижеше за децата в лагера, се засмя горчиво и ми обясни, че никой няма да им поправи колелото, а ще дойде да ги научи как сами да си го поправят“, казва Петя.
„С това дойде осъзнаването, че ние даже не можем да си представим сложността на живота им. Нямах колебание, че искам да нарека книгата на тази история, защото тя хем отразява трудностите, хем волята или по-скоро неволята за справяне“, добавя тя.
Покрай разказите на децата Петя Кокудева научава много за държавите и културите им. Например за живота и обичаите на друзите в Сирия, които са самобитна общност.
Разказват ѝ и за един много възрастен лекар в Ирак, който отказва да бяга и да се пресели, защото иска да бъде със стадото си овце и не може да остави животните.
Научава и как и по време на войната в Украйна бабите и дядовците на някои от децата хващат градски транспорт до село, за да си оправят градините.
Не всички тези истории са влезли в книгата. А тази е любимата ѝ:
„Когато попитах 10-годишния Ехсан от Афганистан за някоя поговорка от неговото родно място, той помисли и каза така: „Планините не се срещат, но хората се срещат.“ Намирам го за стегнат, лишен от патос начин да си кажем най-важното.“
Посещенията в бежански лагери носят на Какоудева още едно важно осъзнаване: „Непрекъснато ни се натрапва идеята, че бежанците са само мъже. Не е така – има жени от различни поколения, някои деца разказваха например, че и бабите им са тук.“
„Колелото на Кинан“ е за деца между 8 и 13 години, но ще е интересна и за възрастни.
„Книгата е кратко, разнолико пътешествие през непознати култури и не притежава излишен драматизъм. В нея на преден план е личното достойнство и културното богатство, което носят със себе си тези деца“, казва Кокудева. Илюстрациите са на художничката Ина Кьорова.
