ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 23, 1990 г.
ДЕЖУРНИЯТ РЕДАКТОР КОМЕНТИРА
Буквално до вчера беше нещо съвсем естествено решенията да се вземат „горе” и да се „спускат” за изпълнение. Спомням си, преди години имаше в моя края един ръководител на селскостопанска бригада, който пролет беше наказван, а есен беше хвален. Парадокс, обясним само с това, че човекът не сееше по спуснатия график, а когато прецени със своите хора. И поемайки риска и отговорността, наесен прибираше най-много зърно. Сега ми се иска да си призная тогавашния грях – написах критична статия за изоставането на сеитбата и неговата бригада. Той нищо не каза, нищо не написа в отговор, но когато се срещнахме после, подхвърли: „Който сее от кабинет, нищо няма да ожъне.”
Спомням си неговите думи винаги, когато се сблъсквам с явлението, което нарекох „Синдром на кабинетните решения”. Не знам дали съм прав, но ми се струва, че част от бедите ни имат корени тъкмо в този начин на вземане на решения. Например: сядат „специалистите” и решават, че населението в кв. „Трите чучура-север” няма нужда от повече магазини освен двете бараки. Няма нужда от сладкарници, от ресторант, от здравна служба и т. н. И проектира и изгражда квартала точно така.
Някой, по същия начин, взема плана на града и решава, че тези и тези улици ще бъдат затворени за движение, а по тези и тези ще преминават тролеи или автобуси. Друг, в друг кабинет, но спазвайки правилата „на кабинетното решение”, променя проекта за изграждане на „Железник” и вместо ниски блокове и еднофамилни жилища, струпва панелните грамади, които така и не могат да задоволят дори елементарните жилищни нужди на хората.
Сам не мога да си обясня колко много остри социални проблеми в Стара Загора са били „решавани” по този „кабинетен способ”. Но и аз като всеки гражданин виждам докъде сме стигнали: и със здравеопазването, и с благоустрояването, и с търговското обслужване, и с услугите, и с жилищата и с детските градини и училищата. Следователно, по този начин повече не може. Това е мое убеждение, но не съм сигурен дали тези, които решават го споделят. Не съм сигурен, защото инерцията все още е значителна. Преди година в. „Септември” обсъждаше с читателите си маршрута на тролейбусна линия номер 1. получиха се безброй писма, които бяха предоставени в съответната комисия на ОбНС. Как най-правилно трябваше да бъде взето решение? Несъмнено – на сесия на съвета. Но за съжаление не стана така. След като веднъж бе обсъден въпросът на сесия и решаването му бе отлагано, никой така и не разбра кой и по какви мотиви прие окончателно решение…
Та ето за това исках да напиша – „Една глава мисли умно, казва народът, но две глави – по-умно.” Нека се ръководим от общите интереси, а не от интересите на собствената си позиция. Това е необходимата предпоставка, че няма да сгрешим.
