Беше ранна утрин. Старецът както винаги седеше на терасата, четеше книга и си пиеше кафето.
Терасата беше на първия етаж и имаше достъп до двора. Първият етаж беше над сутерен и от нея се виждаше целият двор. От ляво се виждаше и целия двор на съседите. По скоро не се виждаше , защото над него имаше лозница. Тя не беше окършена и не пропускаше слънчевата светлина. Почти през целия ден двора тънеше в мрак. Колите от гаражите сякаш се измъкваха от земята и излизаха на улицата на светло. Старецът ги усещаше по шума и разбираше, че вече е минало осем часа. Двата двора бяха разделени с телена мрежа с надвесени над нея лозови пръчки.
От срущуположната страна имаше зидана стена, зад която беше съседния двор. От терасата се виждаше част от двора на другите съседи. Тази част от двора бе огряна от слънцето. Близо до оградата, но зад нея имаше стара, голяма смокиня. Огромната й корона се разпростираше над двата двора. По нея се катереха махленските котки и забавляваха стария човек.Той познаваше всички котки в махалата. В дъното се виждаха цветни храсти и цветя във саксии. Те предаваха известна пъстрота на двора, въпреки сивата бетонна полоса от гаражите до широката пътна врата.
Старецът се бе уморил да чете и си почиваше гледайки наоколо разсеяно. Сутрин из двора най – често сновяха
бездомните котки. За тях оградите между дворовете не бяха препятствие. Оградите са за хората.
Изведнъж вниманието му бе привлечено от един голям, изцяло черен, лъскав котарак. Той беше едър. Неговата походка беше бавна и тържествена и в същото време напориста. Беше адски красив! Този котарак не беше идвал друга сутрин. Той сякаш се измъкна от тъмата на съседния двор. Старецът го загледа. Като доближи стълбата на гаража той се спря.
„Казват, че в черните котки се вселявал дяволът. Суеверието повелява те да се избягват. Да не се допуска да ти пресичат пътя „
Ти дяволът ли си? – попита стареца.
Котаракът не му обърна внимание първоначално, но като направи още няколко крачки към стълбата се спря и погледна към терасата.
Очите му бяха всепроникващи. Гледаха човека и сякаш котаракът каза:
Да аз съм дяволът.
Но ти си много красив и величествен. Всички казват, че онзи кльощавия, с трънения венец на разпятието е бил красив. Бил изкупил греховете на човечеството.
Той също е красив. По своему. Много поети го превъзнасят. Но защо той като е красив аз трябва да съм грозен. Аз също съм част от божия план. Представяш ли си всички хора да са красиви като Исус. Колко скучен и безинтересен щеше да е човешкия род. Не вярвай на измишльотините на религиозните институции, че аз съм рогат, космат и грозен. Те понякога изкривяват картината на Божия промисъл. – каза дяволът и стъпи на първото стъпало на стълбата.
Почакай! Не си отивай! Нека си поговорим още.
Добре. Ще ти кажа още. Престанете да възприемате бог само с вяра. Или пък като евреите да виждате в него само закона. Дошло е време да възприемате твореца със своя разум. Вече ви подсказват това. Минаха вече над 2000г. от разпятието и възкресението на неговия син, който той изпрати при вас. Вие вече узряхте за истината.
Котаракът – дявол продължи тържествено да се изкачва по стълбата нагоре.
Замислен старецът се загледа подире му и когато той се изкачи на гаража премести погледа си в другия двор
I
През дувара той видя едно малко коте. То беше черно отгоре. Само коремчето му беше бяло. И на върхът на опашката имаше бяло. То подскачаше и се опитваше с
лапичките да достигне цветчетата на храста. Детското в него развълнува стареца. Слънцето го огряваше и подчертаваше неговата двуцветност. То беше красиво защото беше едновременно и черно, и бяло.
То беше щастливо. То не забелязваше човека. Не осъзнаваше, че той току що бе разговарял с баща му.
II
Котаракът- дявол се беше изкачил върху гаража. Зае типичната котешка поза и погледна стареца. Погледът му бе дързък и почти арогантен. Долавяше се и значителна доза присмех.
– Не се главозамайвайте. Нищо, че вашият творец ви счита за венеца на природата.
След това се изправи тръгна по своите дяволски дела.
Декември 2015г.
Стара Загора, Антон Кавалджиев
