От вестник Септември 1980 година брой 1
О. з. генерал-лейтенант Стойо Генчев Стоев е роден през 1912 година в Долно Ново село, Старозагорски окръг. През годините на съпротивата взема активно участие в антифашистката борба. Член е на ЦК на РМС от 1937 година, като е бил секретар на ОК на РМС в София, Пловдив и Русе и на ЦК на РМС. Постоянно преследван от фашистката власт, през 1943 година той заловен и осъден на доживотен затвор.
След Девети септември 1944 година той работи в апарата на ЦК на БКП, а след това заема длъжностите първи зам.-началник на Главното политическо управление на армията, председател на Доброволната организация за съдействие на отбраната, зам.-министър на народната отбрана. Носител е на много ордени и медали, между които „Георги Димитров”, „Народна република България” – първа, втора и трета степен, „Девети септември” – втора и трета степен, съветският орден „Дружба между народите” и званието „Герой на социалистическия труд”.
От 1975 година по 7-8 месеца в годината живее в с.Медово. там през декември миналата години, се състоя и нашата среща. Именно това предопредели и първоначалната насока на разговора.
-Живея в Медово, като той, след излизането ми в пенсия. Това е солото на моето детство и отчасти на юношеството ми. Медовци са чирпанлии – откровени, прями. Чисти хора! При тях няма скрито-покрито.
-Другарю генерал, а околната природа харесва ли Ви?
-Природата е точно такава, каквато аз обичам. Балканска! Или по-точно – средногорска. Морето и голямата планина никога не могат да ми заменят хълмовете на Средна гора.
-Съществува ли, според Вас връзка между характера на човека и природата, сред която е живял?
-Природата влияе. Едно е да се родиш ви израснеш в равнината, друго в планината. Без да подценявам хората от полето, моите предпочитания са към балканджиите. Все по-друго е да си имаш край теб гора-закрилница и да мериш ръст с върховете. Примери в това отношение колкото щете в нашата национална история.
-Има ли някой от рода Ви, посветил живота си на военната професия?
-Няма такъв!
-Най-интересната личност в рода Ви? Вие на кого приличате?
-Приличам по външност на баща си, когато не помня. Той загива в Балканската война, когато из съм бил на една година. А по характер – на майка си. Колкото до интересната личност, трудно ми е да отговоря, но бих казал кого най-много обичам и уважавам. Това е майка ми. Та помислете само какви качества трябва да притежава една жена, омъжила се повторно – в новия дом тя завежда две деца, заварва седем и преражда още шест. Лесно ли е изгледаш живи и здрави 15 деца?
-Кой е най-драматичният момент в живота Ви?
-Времето на разпита ми в полицията през 1943 година. Тогава бях секретар на ЦК на РМС. Работех заедно с Йорданка Николова, Свилен Русев, Лиляна Димитрова и Елена Гаврилова. Това бяха членовете на Бюрото на ЦК на РМС. Трябваше да направя всичко възможно разкритията след провала да спрат до мен. Просто беше непоносимо трудно. По три-четири пъти на ден ме викаха на разпит. Какъв разпит?! Те питат, аз мълча и започва… боят. Трябваше да избирам между куршума и… въжето. Но най-тежко ми беше, когато си помислех, че и моят син ще остане сирак като мен и няма да запомни баща си. Тогава той беше на една година и с майка си бяха интернирани в едно село на бившата Кубратска околия.
-Страхувахте ли се?
-Според мен няма човек, който да не се страхува, да му е безразлично дали ще живее или умре.безразличието е присъщо на хора, които нямат цел и перспектива. Аз се бях прежалил много преди това, за мен големият въпрос беше не дали ще оцелея, а с цената на всички мъки, даже и на живота си да запазя от провал организацията и другарите си, които бяха така много необходими на онова време, а пък и не по-малко да запазя името си и революционната чест неопетнена и това главното, за да бъда осъден само на до живот.
-А най-радостният ден в живота Ви?
-Девети септември 1944 година.
-Коя личност от военната история Ви е най-симпатична?
-Суворов! А в по-ново време – маршал Жуков.
-Коя черта най-много цените в характера на човека?
-Откровеността! Да няма разминаване между думи и деца.
-А кое най-трудно понасяте?
-Двуличието.
-Четете ли? Какво? А гледате ли фирми? Телевизия?
-Моите интереси се определят преди всичко от професията. Чета военна литература – теоретическа, документална, художествена. Гледам по някога и филми на големия и малкия екран. С удоволствие следях многосерийния съветски филм з Отечествената война – великолепна творба. Но ето завчера гледах отново филма за Малчика. За мен, който познавам лично този прекрасен млад революционер, някои неща звучат неправдоподобно. Да вземем един съвсем елементарен на пръв поглед момент. Малчика не жестикулираше, когато говореше. Словото му имаше достатъчно вътрешна сила и убеденост. А съгласете се, че похватите на един оратор са и въпрос на неговия характер. И да завърша – имаме вече редица сполучливи книги и фирми, но мое мнение е, че като цяло антифашистката борба, особено през последните й години, все още не е намерила своето достойно място в нашата литература.
-По какво днешните млади хора, които отбиват воинския си дълг, приличат на вашето поколение и по какво се различават?
-Труден въпрос. Младите са си млади и не бива да ги съдим за щяло и не щяло. Пък и времето си казва често тежката дума. Някога, когато аз служех, ние трябваше да рушим дисциплината във фашистката казарма. Това беше нашата задача. В първите години след победата най-отличителната черта на младежта беше нейният ентусиазъм. Но днес пък младите хора са далече по-знаещи и можещи. И ако става дума за ефективност на нашата армия, то днес командният и редовният й състав е така подготвен, както никога досега. Според мен повечко внимание трябва да отделяме на моралните стимула, ако искаме да няма пропукване във възпитанието на младите хора.
-Другарю генерал, какъв е Вашият девиз?
-Да бъдем преди всичко хора!
Разговора води Тодор ЙОТОВ
