Дилетантският опит за преврат в Турция беше потушен, а гневът на турския президент Ердоган срещу противниците му, които той на бърза ръка обяви за врагове, става все по-страшен. Това коментира журналистът и политически наблюдател Александър Кудашев пред една от най-влиятелните германски медии „Deutsche Welle“.
В дните след метежа за Ердоган няма граници на позволеното, нито мярка. Той премахва всичко, което му пречи. Изглежда така, сякаш той е бил подготвен за всичко това. Точно затова и съмненията относно начина, по който е бил организиран този опит за преврат, растат. Вече никой не говори за победа, камо ли пък за триумф на народа или на демокрацията. Защото неуспешният пуч служи на Ердоган за една единствена цел: да отстрани всички свои противници.
Сега Ердоган се чувства силен, велик и всемогъщ. Той не се страхува от никого. Може би само от Путин, на когото междувременно се извини.
Случващото се в Турция прилича на „нощ на дългите ножове“. Говори се, че вече близо 30 000 души са задържани или уволнени – сред тях множество съдии, прокурори, офицери, учители, университетски преподаватели.
Ще има нови арести – на представители на медиите и на други сфери на обществения и политическия живот в Турция. При Ердоган страната се превръща окончателно в еднолична автокрация, която все още е в „парламентарни одежди“, но пък в която смъртното наказание вече не е изключено. Защото това била волята на народа?!
Сбогуване със светска Турция
Ердоган няма нужда от парламент, щом народът стои зад него. Поне така мисли той. На негова страна са и имамите. Ето защо не е изключена следната метаморфоза в Турция: светската република на Ататюрк да се превърне в ислямска автокрация на Ердоган. С това Турция окончателно ще трябва да се прости с надеждата за членство в Европейския съюз, а мястото й в НАТО ще бъде под въпрос.
Връщайки лентата назад, опитът за преврат наистина изглежда като фарс: турската бойна авиация бомбардира парламента, но пък не откри пътя до мястото, където президентът Ердоган е на почивка; пучистите-дилетанти окупираха държавната телевизия, но не и частните медии; те не прекъснаха комуникационните канали и инсценираха метежната си оперета в грешното време – не в ранните сутрешни часове, когато градът спи, а в ранните вечерни часове, когато много хора в Истанбул празнуват края на работната седмица.
И още: пишман-пучистите оставиха уж сваления президент Ердоган да излети от курортната си дестинация и да кацне в Истанбул, въпреки че уж хора от ръководството на военната авиация са посветени в плана. В Истанбул Ердоган беше посрещнат от своите хора, а обикновените войници, изкарани извън поделенията си, през цялото време вярвали, че участват във военно учение. Така ли се провежда един истински военен преврат? Едва ли?!
Но да не изпадаме в зависимост от заговорнически теории. Все пак да се запитаме: нормално ли е сред висшия офицерски състав на армията да няма нито един привърженик на управляващата Партия на справедливостта и развитието – при това след цели 12 години, през които Ердоган е или премиер, или президент на тази страна?
И можем ли да допуснем, че турските тайни служби са проспали заговора? Как така още на следващата сутрин след опита за преврат турският президент вече разполагаше с 3000 имена на съдии, нарочени за „отстрел“? Всичко това звучи доста странно.
Накъде е тръгнала Турция?
Разбира се, това съвсем не означава, че самият Ердоган е организирал всичко. Но той използва ситуацията, за да извърши чистка в държавата – да се разправи с критичните съдии и журналисти, както и с всички, които защитават светските устои на турската държава.
И докато „чисти страната от вируси“, което много напомня на чистките на Старин от 30-те години на миналия век, Ердоган демонстрира, че той вече не е демократ, който спазва турската конституция. Най-пресният пример за това е искането за връщане на смъртното наказание.
Накъде е тръгнала Турция? В момента изглежда, че върви към Ердоганова ислямска автокрация. Фантазиите на президента за безгранична власт са насочени не само към самата Турция, но имат и външно измерение: той предизвиква своите съюзници, дори и американците – изнудва ги да му предадат смъртния му враг Фетхуллах Гюлен, ако искали да продължат да ползват военната база в Инджирлик, макар и обвиненията срещу Гюлен да не са доказани.
