Най-сетне ви настигнах. Добър вечер.
Аз бях в една дълбока низина,
където ме оставихте самичък
през угарите кални да вървя…
А бързаха колите ви луксозни.
Свистеше асфалтираният път
и нощем като мълнии горяха
на фаровете жълтите слънца.
Ечаха гръмотевици край мене.
Изгубвах зрението си тогаз.
Додето пак привикна с тъмнината
и с околната нощна тишина.
Вървях измъчен като костенурка.
Държеше ме в ръцете си калта
и тялото ми стиснала до болка,
понякога откъсваше месо.
Болеше ме… На никого не казах
и не една заблуда и лъжа
безмилостно от себе си отрязах
да мога пътя си да продължа.
И ето че ви стигнах. Добър вечер.
Посрещате ме уморен и слаб
и място на трапезата ви искам,
да сложа своя неначупен хляб.
Из „Птици в нощта“
