[ad id=“225664″]
| През Средновековието вилицата се считала от духовенството за вещ, сътворена от Дявола.
Най-старите вилици са открити в Турция, датирани около IV в.пр.н.е., но не е ясно какво точно е било предназначението им. Иначе, както подсказва и самото им име, образецът им е селската вила – в т.ч. и в латинските езици, от съответното „furca“. За пръв път като прибор за хранене, със сигурност, вилиците се появяват през XI век, в областта Тоскана, Италия, където обаче срещат невероятен отпор – дори духовенството се обявява против употребата им, с тезата, че само пръстите, създадени от Господ, са достойни да се докосват до неговите дарове. Въпреки това обаче, изискани вилички, изработени често от злато или сребро, продължили да се използват от заможните тосканци – като най-често те са с два зъба. И макар и много бавно, модата продължила да навлиза, макар и колебливо. Един от куриозните случаи в тяхната история идва от Венеция, където някъде около век по-късно местна благородна дама имала наглостта да се храни с вилица пред тамошни свещеници. Няколко дни по-късно тя починала, вероятно от чума, която върлувала в околността, но клирът така и не пропуснал възможността да заклейми дяволското творение за пореден път, и да отправи съответното предупреждение към набожните пръстоядци. [ad id=“263680″] Около два века след появата си в Италия, двузъбата вилица достигнала и до Англия, по ирония – благодарение отново на свещеник. Виновник бил Томас Бекет, архиепископ на Кентърбъри и съветник на Хенри II. Този Бекет изпаднал в немилост поради яростта, с която отстоявал църковния канон, и дори му се наложило да избяга в Италия, за да не се изправи пред светското законодателство. Когато се завърнал в Англия, около 1170 г., архиепископът донесъл със себе си и вилицата. Въпреки това обаче, островните благородници предпочитали да я използват за играчка, и така чак до четиринадесети век вилиците оставали по-скоро скъпа декорация, отколкото някакво реално пособие за хранене. Както показва съкровищницата на крал Едуард I, от началото на същия – величеството притежавало хиляди ножове, стотици лъжици, и цели седем вилици – една златна и шест сребърни. Вековете минавали, но положението така и не се променяло. Дори през седемнадесети век употребата на вилица се намирала за непорядъчна, особено пък сред мъжете. При жените нещата стояли съвсем мъничко по-добре, но това не пречело обществото да изказва безкрайното си възмущение от хора, като съпругата на венецианския дож, които предпочитали храната си нарязана на малки парченца, които да могат да се ядат със злощастното пособие. Най-малкото, дори и в началото на Ренесанса, понятието ексцентричност едвам покълвало. [ad id=“237001″] Чак в средата на същия седемнадесети век, вилицата за пръв път намерила мястото си в учебниците по етикет, макар и ребром и през задната врата – споменавало се, че не е добра идея да опитват да ядете супа с нея. Докато междувременно хората продължавали да си служат с ножове за хранене, сърбали с лъжица или ползвали правилните пръсти за вземане на храна. Дошъл обаче осемнадесети век, и нещата се обърнали с главата надолу. А тук отново изиграла роля Френската революция, която – колкото и чудно да звучи – остава завинаги в историята като културен феномен с огромно значение, естествено поради сблъсъка и интеракцията на две дотогава несмесяеми класи. Вилицата, сама по себе си, не изиграла съществена роля, но в зората на революцията френското благородничество започнало масово да я използва като символ на класово разделение – както по-горе стана дума, до този момент тя все още остава скъпо и почти безсмислено удоволствие. Тогава на мода излязла и четиризъбата вилица, каквато ползваме основно и до днес. И изведнъж, да се пипа храната с ръце, с три, пет, или колкото и да е пръста, се превърнало в нещо долнопробно и пълна простащина. [ad id=“238430″] Същевременно, и в същия контекст, започнало да се сервира и в собствени съдове – дори и през осемнадесети век, по-бедните семейства използвали общи купи, плата, а даже и чаши, от които консумирали храни и напитки. А етикетът повелявал да се изкачва реда за вземане спрямо семейния статут, и все така продължавали да се ползват най-много нож и лъжица. Естествено, както можете да се досетите, след края на революцията, новите буржоа възприели реактивния за времето си етикет – а в онези времена, модите вървели като пожар, започвайки обикновено именно от Франция, като символ на новото общество. И така, изведнъж, след седем века отричане и заклеймяване, за изключително кратко време вилицата се превърнала в най-обикновено и неизменно пособие от кухненския аксесоар. |
[ad id=“218001″]
