Как да се пишат български слова с латински буквознаци

Животните общуват със звуци. Така е било в началото и с нашите предци – човекоподобните.

С развитието си те усъвършенствали средствата си за съобщение, като достигнали до изговаряне на понятия и в т.ч. най-вероятно „храна”, „опасност”, „ела” и т.н. По-късно изградили цели изречения. Така се оформили говорите на отделни етнически групи – родове, племена и пр. Заседналият живот принудил хората да започнат да развиват селско стопанство, (били унищожени до голяма степен животните за лов в околността), строителство, занаяти (диференциация на труда) и обмен на стоки и услуги. Усъвършенстването на производствения и обществения живот изисквал по-точно и общо разбираемо излагане на мисли. Така се достигнало до граматикизиране на говорите, което ги превърнало в езици.

Икономическото развитие на човешките общества принудило хората да създадат средства за записване на отделни обстоятелства от производствения процес и разбира се, в търговските отношения (в началото разменна търговия, а после и парична). С известното развитие на писмеността по света човечеството достигнало до опростяването на писането, чрез буквеното писмо. Новосъздадените букви имали произношения, които задоволявали изговора на речта, следователно били специфични за съответните говори. Съвкупността от писмен език и подходящата му фонетична азбука, представляваща писмеността, позволила да се записват и възпроизвеждат все по-сложни мисли, дори и да са те чужди, но във всички случаи те отразяват мисловния процес на пишещия.

Каза се, че отделните говори, а после езици, изисквали свои специфични азбуки. Този процес е пряко свързан с държавната организация на човешките същества. Владетелите – монарси или републикански избраници, били заинтересувани от усъвършенстването на държавното писмо и заедно с това от неговото обособяване като свое и различно от писмото на другите. Това било защитно средство от външно влияние, застрашаващо културната независимост (самобитност) на общността.

Първият писмен паметник на буквено писмо е намереният върху саркофаг в древния град Библос на сирийския бряг преди приблизително 3200 г надпис с финикийски букви. Финикийските букви били само съгласни на брой 22. По-късно гърците добавили отначало гласните „а” и „е”, а по-късно и останалите гласни, за да се създаде пълната буквена азбука.

Първите буквени азбуки в стария свят били малко – фини-кийска, еврейска, латинска, арабска, гръцка, готска и българската Глаголица. Има свидетелства за съществуването на тракийска азбука далече преди гръцката. Най-голямо разпространение получили латин-ската и арабската азбука. То се дължало на обстоятелството, че Римската империя, владееща Западна и Средна Европа, Близкия изток и Северна Африка, предала своето писмо на народите от завладените земи. Получателите пригодили латинските буквознаци към фонетиката на своите езици, предавайки им специфични буквозвуци и така създали свои писмености – немска, италианска, френска и т.н. Установили се азбуки на отделните европейски народи като френско латинска, немско латинска, хърватско латинска, полско латинска и т.н. Раз-ликите се изразявали в различно отбелязване на специфичните за отделните езици звуци, чрез диакритични знаци, чрез натрупване на букви, чрез правила за изговор на буквознаци, според стоящите след тях букви и др.

Гръцката азбука се разпространила в Югоизточна и Източна Европа, чрез българската кирилица, създадена от гърците по времето на гръцката зависимост от XI – XII в, отново в резултат на завоевание.

Усвояването на българската азбука от сърби, македонци и източни славяни станало като запазване на изначално ползвана в рамките на Българската империя азбука от някои от тях (сърби, македонци), както и чрез културното влияние на българите върху славянския изток.

Кирилицата се състои от около 75% гръцки букви и 10 знака от изконната българска азбука – руните.

Международните икономически, културни, политически и битови отношения на българите налагат да се определи начин, който да им позволява да записват най-малко своите имена или имената на географските обекти, така че чужденците, ползващи латинска азбука да могат да ги произнасят вярно според българския правопис.

Като начало било стандартизирано ползването за целта на френската латинска азбука. По-късно, както се вижда по-долу, била извършена промяна и властите възприели английската латинска азбука.

От всичко гореизложено се разбира, че няма възможност да се латинизира запис на български думи, които да бъдат еднакво добре четими (да се чуе един и същи изговор) от немци, чехи, французи, испанци, англичани и т.н. Следователно на българските граници трябва да се раздават на чужденците листовки с прости правила за транлитерацията с различни латински азбуки. Така с малко усилия французинът ще може да запише със своите букви и ще прочете правилно Чирпан, Пещера, Жеравна, Шумен, Юндола, Ямбол, Царичина и т.н. Проблемът му със записването и произнасянето на Ъглен си остава нерешим.

Както е модерно да се казва в съвременната журналистика, в последно време тече дебат за това „дали е добре да се въведе в Бъл-гария латиницата заедно с кирилицата“. Проблемът може да се опреде-ли по-добре като: „дали е крайно време да се приеме на държавно ниво как да се пишат български текстове и с латински букви“, с които пра-вила да се обхванат нерешените за сега случаи.

Самият аз, около 1972 г, създадох една импровизирана трансли-терация за телексистката в нашето предприятие, защото трудно четях-ме собствените си телекси. Проблемът беше тогава общобългарски.

Несъмнено едно унифицирано за нашата страна решение, отна-сящо се до транслитерацията (транскрипцията) от кирилица на латини-ца, се налага днес при ползването на Интернет услугите и специално за кореспонденция между българи там, където няма кирилизирани про-грами. Впрочем младите кореспонденти си пишат със съвсем произ-волни и винаги различни варианти на транслитерация. Такова уеднак-вяване се налага не от вчера и при пощенските услуги (адресиране на пратки, телеграми, писма и пр.), фирмените надписи, пътните знаци и надписи, изписването на имена на улици, издаването на географски карти с изписани с латиница топоними, изписването на документите за самоличност и при още много други съвместни дейности и отношения между български и чужди граждани.

Не подлежи на съмнение, че вместо да се говори за начина, по който тази транслитерация ще бъде най-близка до българската фоне-тика и най-удобна за българи и чужденци, хората в отхвърлящата позиция протестират против самото ползване на латиницата. Такова становище е неразбираемо след като се знае, че практиката да се изпис-ват български думи и имена с латински букви датира още от годините след създаването на Княжество България. Чe e абсурдно да се очаква издаването на вестници или книги на български език с латински букви в обозримо бъдеще е очевидно! Тогава къде се корени тревогата на тези хора? Отговорът за мен е в комплекса на определена категория българи, свързан със заплахата от запада.

Не подлежи на обсъждане за друга категория българи, необходимоста от една общовалидна система за изписване на български текстове с латиница. И това са доказали властите ни още през 1973 г с издаването на Българския Държавен Стандарт 1596-73 „Трансли-терация на български думи с латински букви“, който идва да реши проблемите на българската поща при обработка на пратки, предназна-чени за чужбина. По-късно през 1974 г e утвърден БДС 1517-74 „Пътни знаци….“, очевидно за изписването на крайпътните табели с латиница в удобство на чуждите посетители на страната ни. Впрочем, направената справка не дава данни щото тези стандарти да са изменени или обявени за невалидни.

През 1999 г с Правилника за издаването на българските доку-менти за самоличност, утвърден от МС с Постановление 61/2.4.1999 г, се възприема „Транслитерация на българската азбука в английска азбу-ка с отразяване на стандарта ISO 9″. Заедно с редица промени на този Правилник през 2000 г се променя и изписването на българския звук „Ц“ вместо с латинското „С“ да става с латинските „TS“. Може да се каже, че държавата е търсила, макар и твърде непоследователно и уви не най-компетентно, начина, по който ние българите трябва да пишем българските думи с латински букви, както и да четем тези думи, когато са написани с латиница. Този проблем стои и пред чужденците, които са принудени да четат български текстове написани с латиница и да могат да ги разбират въз основа на звуковата си памет. Също така е добре за чужденците да могат да напишат с ползваната официално у тях латинска азбука чути или написани с кирилица български думи по общоприетия и общоразбираем у нас начин.

В крайна сметка проучването на съществуващите официални документи дава една твърде притесняваща картина:

Виждат се толкова големи различия и такава липса на съгласу-ваност при нормативното уреждане на транслитерацията, че крайното общовалидно решение е абсолютно наложително. Още повече младите противници на подсказани решения са създали свои многобройни варианти, което като тенденция застрашава филологическата ни култура.

Очевидно Министерският съвет, следва да наложи приемането, на разработен с помощта на филолози от БАН и българските универ-ситети, нов Български Държавен Стандарт, с което да се даде окончателно решение, задължително за всички българи и при всички дейности, свързани с транскрипция на кирилицата с латиница.

Т Р А Н С Л И Т Е Р А Ц И Я

бълг.букви	л а т и н с к и б у к в и
	БДС 1596-73	БДС 517-74	ISO 9	ПМС 1999г.	Попр.2000г
А	А	А	А	А	А
Б	В	В	В	В	В
В	V	V	V	V	V
Г	G	G	G	G	G
Д	D	D	D	D	D
Е	E	E	E	E	E
Ж	ZH	ž	ž	ZH	ZH
З	Z	Z	Z	Z	Z
И	I	I	I	I	I
Й	J	J	J	Y	Y
К	K	K	K	K	K
Л	L	L	L	L	L
М	M	M	M	M	M
Н	N	N	N	N	N
О	O	O	O	O	O
П	P	P	P	P	P
Р	R	R	R	R	R
С	S	S	S	S	S
Т	T	T	T	T	T
У	U	U	U	U	U
Ф	F	F	F	F	F
Х	H	H	H	H	H
Ц	C	C	C	C	TS
Ч	CH	č	č	CH	CH
Ш	SH	š	š	SH	SH
Щ	SHT	št	ŝ	SHT	SHT
Ъ	A	â	“	A	A
Ь	J	J	‘	Y	Y
Ю	JU	JU	û	JU	JU
Я	JA	JA	â	YA	YA

Ако се приеме най-простия вариант, т.е. английското решение (последната колонка), то следва да се направят някои уточнения, целящи да се избегнат неприятни заблуди за чужденци, четящи наши наименования или за българи, четящи български писмена, написани с латински букви. Става дума за изписването на български думи, в които има латинските букви Z, H, T, S. Съгласно последната колонка съчетанието „ZH“ се чете „Ж“, „TS“ се чете „Ц“, „SH“ се чете „Ш“, “CH” се чете “Ч”. Да, но когато в българската дума има два съседни звука, които се изписват с отделните букви от тези съчетания в същия ред, очевидно могат да бъдат прочетени по два начина.

Например: „изхабяване“. Ако се изпише – „izhabyavane“, би следвало съгласно последната колонка от таблицата да се прочете „иЖабяване“; също

„богатство“-„bogatstvo“ би следвало да се прочете „богаЦтво“

„сходство“-„shodstvo“ би следвало да се прочете „Шодство“

Такива думи има наистина много.

Намирам като много елегантно решение на този проблем, да се използва горна запетая (апостроф), с която да се разделят двете латински букви, които трябва да се прочетат по отделно, а не в комбинация. Тази запетая се намира върху клавиша на компютърната клавиатура с буква „ч“ и при работа с латиница се изписва директно.

Тогава „iz’habyavane“ ще се прочете вярно, както ще бъде и с „bogat’stvo“ и „s’hodstvo“. Разбира се, има варианти и с дублиране на букви, но ползването на апострофа ми се струва най-просто и добре означено.

Друг недостатък на транслитерацията на българската кирилица с латиница е изписването на типичния български звук „Ъ“. Предвиденото в колона 5 и 6 „А“ не предава българската фонетика за чужден-ците и си мисля, че за да се означи „Ъ“ просто след „А“ в този случай следва да се добави също горната запетая “ ‘ „. Така без проблем ще се прочете „ъгъл“, когато е написано a’ga’l, или ga’la’b, или каma’sh. Не виждам проблем в това да подскажем на чужденците нашия звук „Ъ“, тъй като наложилият се световно английски език има звук “ Ъ “ ако и да няма графичен символ за него.

Наистина е вече много късно, но би могло също така, българският звук „Ъ“, вместо с означено с горна запетая след „А“, да се напише направо с нашата си буква „Ъ“. За чужденеца ще e еднакво трудно да запомни както тази нова за него буква, така и че последваната от горна запетая „А“ трябва да чете като „Ъ“. Но разбира се това би било неприемливо, от гледна точка на техниката, както и за честолюбието на чужденците, които някога са предпочели да правят разни знакови уговорки за да напишат звуци, за които нашите първоучители са създали прости букви, като Ч, Ц, Ш, Щ, Ю, Я и Ъ. Нека германците си пишат „Ч“ с четири букви – tsch, когато са могли да взаимстват нашето Ч, което вече се е ползвало от висококултурната българска държава по ония години. Същото се отнася и в по-голяма степен до поляци и чехи, но всяка коза за свой крак, казват българите.