20 от 43-мата депутати, подписали писмото на Димитър Пешев, са осъдени на смърт.
„В края на краищата, когато всичко мина след края на войната, стана ясно, че от всички страни в Европа, намиращи се под германско влияние, България е единствената, в която евреите се запазиха и не бяха изпратени вън от страната, за да понесат една трагична съдба.“
Това пише в спомените си Димитър Пешев, получил 15 години затвор от т.нар. Народен съд за … „антисемитизъм“.
В България до 1944 година няма антисемитски нагласи в обществото, няма нито църковна, нито партийна, нито държавна пропаганда, която да внушава омраза към евреите или да разпространява псевдонаучни теории за различни раси.
Напротив, в България през 1937 година е публикувана книга с анкети на 60 видни български политици, учени, писатели, хора на изкуството и общественици под заглавие: “Българската общественост за расизма и антисемитизма”, в която расовата теория е разгромена и отречена.
Между анкетираните е и проф. Александър Цанков, който също като останалите опровергава расовата теория и защитава евреите. По-късно, той е един от 43-мата български народни представители, които подписват петицията на Димитър Пешев в защита на евреите в България.
Както е известно, българският юрист, политик, бивш министър на правосъдието Димитър Пешев като подпредседател на Парламента написва едно писмо, с което – позовавайки се на законите в страната и на морала, тактично, но смело и недвусмислено се противопоставя на германския натиск спрямо България да бъдат изселени извън царство България намиращите се вътре в нейните държавни граници евреи.
Смело, защото се е искало немалко кураж по време на световна война да се обявиш срещу могъща тоталитарна Германия и нейните страховити Гестапо и СС.
Тактично, защото не е искал писмото да изглежда антигерманско (разбирайки какви биха могли да бъдат евентуалните последствия за родината му).
За да не изглежда, че акцията е плод на действията на антигермански сили, което би било опасно за България и короната, Пешев не допуска писмото да бъде подписано от опозицията в парламента, а само от проправителственото мнозинство.
Единственото изключение той прави за опозицията отдясно: Тодор Кожухаров и Александър Цанков, на които Германия гледа с доверие.
Тодор Кожухаров: „Г-да народни представители! Аз съм от тези народни представители, които подписаха писмото на г-н Пешев, заради което той така жестоко пострада днес. И аз съм длъжен да се мотивирам, защо съм подписал това писмо.
Аз подписах това писмо, г-да народни представители, защото, едно, че не съм бил никога антисемит – това го заявявам открито… Не само че никога не съм бил антисемит, но и никога не съм влизал в разбирателство на мотивите, поради които един велик народ като германския се е обявил непримирим враг на семитите.
Германският народ може да си определя отношенията към този въпрос , както си ще. Обаче всеки един от нас, като гражданин или като народен представител, може да има свое становище по този въпрос.” .
Така започва речта си на 26 март 1943 година българският народен представител Тодор Кожухаров, който заедно с Александър Цанков и още 41 народни представители, подкрепя Димитър Пешев и който по-късно е оклеветен и осъден като „фашист“ и „антисемит“ от един престъпен трибунал, създаден по заповед на Москва с цел да довърши унищожаването на българския политически, духовен и стопански елит.
И така, 43-ма смели и достойни български народни представители, обявени от комунистическия терорист и сталинист Георги Димитров за „фашисти“ недвусмислено се противопоставят на политиката на Райха по така важния за Хитлер и Химлер ‘еврейски въпрос“.
Разбира се, никой по това време не знае, че става дума не само за депортация (изселване) нейде в „Източните райони на Райха“, а за депортация и… смърт.
Но перспективата да извадиш хората от родината им и да ги запокитиш във време на бушуваща война нейде далеч, при неизвестни условия и то в едно неколкоседмично пътуване под бомбардировки, е била достатъчно страховита и е представлявала неминуем риск за здравето и живота на изселваните.
В германските документи, чийто архив попада в ръцете на съюзниците след края на войната, е документирана съпротивата на цар Борис и на българското правителство срещу този натиск.
Това е доказано и на процеса срещу Айхман в Йерусалим през 1961 година:
„Прокурор Бар-Ор: Документ No 1036 представлява писмо с дата 17 май 1943 г., изпратено от Гюнтер до фон Таден във външно министерство и свързано с отношението към еврейския въпрос в България. Той споменава, че в България все още има 51 000 евреи, които представляват значителна опасност за немските въоръжени сили. Говори за извинението, използвано от цар Борис и др.
Председателстващ съда: Този документ е маркиран като Т/942.
Прокурор Бар-Ор: Документ No 191 е друг доклад, подписан от Хофман и преподписан от Бекерле. Датата му е 7 юни 1943 г. В доклада се казва, че през април ситуацията се е влошила „тъй като българското правителство вече открито подкрепя становището на Царя относно евреите”….
Председателстващ съда: Този документ е маркиран като Т/943.
Прокурорът Бар-Ор: „Изселването на евреите от София в провинцията е завършено. 20 хиляди са изселени. Но всеки, който чете тези документи, разбира, че това е само претекст, използван от властите, за да избегнат натиска на германците.“
Председателстващият съда: „Казвате, че българското правителство е изселило евреите от София в провинцията?“
Прокурорът Бар-Ор: „Да, но за да избегне натиска. Това става напълно ясно от документите, които са представени.“
Кои са всъщност спасителите?
Спасяването на евреите в България е уникално явление. Единствено България в цяла Европа устоява докрай на натиска на мощна тоталитарна Германия и не допуска изселването на евреите извън държавните граници на страната.
В спасяването от депортация (и последвала смърт) на над 50 хиляди евреи участват мнозина.
Ние не бива да забравяме смелостта на служещата в Комисарството по еврейските въпроси Лиляна Паница, която разкрива плановете на изпратения от Германия нацистки функционер Данекер и уведомява еврейската консистория, въпреки риска да загуби работата си.
Не бива да забравяме подвига на Петър Михалев, Иван Момчилов, Асен Суичмезов и Владимир Куртев от кюстендилската делегация, които рискуват да влязат в списъците на Гестапо като хора, които провалят германската политика, но въпреки това те имат куража да реагират във време на война. Те се вдигнат от Кюстендил и пристигат в София, за да уведомят своя съгражданин Димитър Пешев, който е подпредседател на Народното събрание, че предстои депортация на евреите от няколко български града и да го помолят за съдействие.
Не бива да се забравя смелостта и на тогавашните български народни представители от уж „профашисткото“ правителствено мнозинство, които подписват писмото на Пешев от 17 март.
Не бива да се омаловажава ролята и на тогавашните български интелектуалци и общественици и на тогавашната Българска православна църква, които открито се обявяват срещу преследването на евреите и срещу депортацията им.
Но решаващата роля е на българския монарх цар Борис. Само той е можел да отмени депортацията и въпреки риска, който поема, противопоставяйки се на Хитлер по този важен за него въпрос, куражът му и дипломатическият му такт дават резултат и евреите в България са спасени.
За съжаление съдбата на спасителите е трагична и несправедливо жестока.
Лиляна Паница е жестоко изтезавана в Държавна сигурност и умира от раните си.
Двадесет от 43-мата депутати спасители са осъдени на смърт и зловещо избити, вкл. Тодор Кожухаров. Шестима получават доживотен затвор, осем са осъдени на 15 години и четирима на пет години затвор. След години на унижения и след като на косъм се е отървал от смъртна присъда, Димитър Пешев ще напише не без болка и горчивина:
„Аз се чувствам от едно нещастно поколение, преживяло редица превратности и свършило с крах на най-съкровените си идеали. Когато хвърлям мислено поглед върху миналото … изпитвам болката на човек паднал в пропаст от светъл връх на чисти стремежи и надежди.“
