Било знойно лято по време на турското робство. Жътварки с бели кърпи на глави бързали да ожънат, а мъжете връзвали снопи, бършели потта от отрудените чела с пешкири и гледали по пътя откъм съседното село Ветрен да не идват турци. Тук-там се чували смехове, от някъде се извивала песен. Изведнъж женски писък процепил въздуха: „Идат!“.
[ad id=“225664″]
От юг, където се извивала река Тунджа, се издигал облак прах. Младите жени грабнали децата и хукнали към Балкана, а мъжете останали отзад да ги пазят от турците. Всички бягали, но поганците били на коне и бързо приближили. И когото настигнели, с ятаганите си го посичали. Много народ погинал – мъже, жени, деца.
[ad id=“263680″]
Когато на следващия ден дошли близките им да ги вземат и погребат по християнски, валял дъжд. И небето плачело за загиналите. Но от мястото, където ги съсекли, надолу течала не вода, а кръв. И още много пъти, когато валял дъжд, надолу по дерето се стичали кървите на убитите дъбовци. От кръвта им камъчетата по вадата станали ръждивокафяви на цвят.
[ad id=“236993″]
От тогава тая вада се нарича „Кървенишката вада“, а местността – „Кървениците“. От преданието се знае че незабравките, които растат край вадата са сините очички на десетките посечени дечица.
Легендата записа: Радка Дерменджиева от село Дъбово
