Един живот в България
Това, което цял живот градих,
до камък го окрадоха, човече!
Дърветата, които посадих,
из корен някой снощи ги осече.
Остана ми един разгърден двор,
навръх живота някъде набучен,
и вие иззад чуждия стобор
от мъка престарялото ми куче.
Сега ви гледам с тия две очи,
отдавна преживели всяка клада.
Душата ми, родена да горчи –
вземете я! Поне да ви присяда!
Халал да са ви празният ми джоб
и дворът ми, забравил що е семе!
Мен трап ми стига. Колкото за гроб!
А Господ Бог и гола ще ме вземе…
Ники Комедвенска
„Свят за лудите“
