ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 14, 1990 г.
ОБНОВЛЕНИЕ И ДЕМОКРАЦИЯ
България отдавна не е изживявала толкова тежка икономическа, политическа, социална, духовна и национална криза. „Социалистическата” еуфория след 1944 година е вече изживян пубертет на нашето обществено развитие. Не може да се отрече фактът, че жадуващият за справедливост и свобода български национален дух отдаде неимоверно много от себе си в опита си да осъществи своите изконни стремежи. Постепенно неговите импулси замираха под натиска на политическите машинации, на икономическата корупция, на духовните и идеологическите деформации, на едноличните диктатури и т.н.
Избуяла върху неподбираща средствата си политическа борба, ръководната роля на комунистическата партия у нас беше скрепена с основния закон – Конституцията. Това се превърна в естествена предпоставка за устойчиво развитие на тоталитаризма в сферата на политиката, икономиката, културата и т.н., който проникна и парализира не само всички обществени изяви на хората, но постепенно нахлу и разложи най-интимните нравствени ценности у тях. Безкритичното издигане на марксистко-ленинската идеология в култ за цялото общество (а не само за комунистическата партия) даде резултати, от които всеки българин има достатъчно основания да се срамува.
Опитът да се прехвърлят всички негативни страни в обществения живот на „социалистическите” държави, върху Сталин и сталинизма е само поредната маневра на комунистическата партия да съхрани себе си и своята идеология. Истинската причина за неудачите в развитието ни като общество според мен се коренят в постулирането на марксизма като единствено правилна концепция за организирането и развитието на обществото.
Да вземем за пример едно от нейните фундаментални твърдения, че с унищожаването на частната собственост върху средствата за производство ще бъдат премахнати и класите и класовата борба. От това следва, че обобществяването на средствата за производство във форма на държавна собственост (а по-нататък и в общонародна) ще се стигне до социална еднородност. Уви, историята опроверга категорично тази концепция. А доколкото всички марксисти приемат практиката като най-висш критерий за истината, то самите те би трябвало първи да обявят за парадоксално – горното теоретическо твърдение.
Не е ли странно и това, че същите тези марксисти, които иначе познават икономическото учение на К. Маркс, вместо да се съобразяват с обективния характер на икономическите закони, първи започнаха „научно” да опровергават закона за стойността и да го дискредитират в сферата на „социалистическите” стоково-парични отношения. И какво предложиха на негово място? Своите светкавични „теоретични” обосновки на съображенията, излагани от българските кормчии в докладни записки и други есеистични форми на свободни волунтаристични размишления. Цялата наука работеше на бързи обороти, за да „докаже” обективния им характер. И така, утопията в науката, сродена със субективизма в решенията на издигнатите от нас в култ партийни водачи, породи държавния монополизъм, довеждайки го до неговия абсурд – пълно и безвъзвратно отчуждаване на държавата от обществото. То обаче имаше и друг резултат – отчуждаване на хората от средствата за производство, от комунистическата партия, от нейната „единствено вярна” идеология, от породената върху държавната собственост административно-командна класа. Но най-жестоката социална равносметка на този народ е, че днес вижда пред себе си как онези, които са го управлявали, заблуждавали, манипулирали, един след друг се разкриват като държавни, духовни, нравствени, екологични и какви ли не още рушители. Някои от тях са все още на своите ръководни държавни и партийни постове, криейки се зад неясното за всички, включително и за самите тях, преустройване на комунистическата партия. От тези позиции те поискаха нов обществен кредит.
Мъчителните обновителни процеси са характерни за всяко променящо се общество. Това е валидно и за нашето. Нямам нищо против усилията на комунистическата партия в България да роди от себе си някаква своя модификация, но да продължава да твърди, че е единствената, която може да изведе страната от дълбоката пропаст, в която самата тя я хвърли, това е непростима историческа заблуда и мисля, че обществото няма да й прости това.
Налага се впечатлението, че голяма част от българския народ отново не вижда ясно разликата между държавата и комунистическата партия. Фактът, че измененията на нашето общество се схващат като резултат от промените, които се извършват в самата комунистическа партия, показва какво деформиращо въздействие е оказало тоталитарното господство на тази партия върху съзнанието на хората. А как иначе, щом най-новата история на България се отъждествява с историята на БКП, която изпълва страниците на учебниците по история на България, изучавана от всички нас. Ето защо си мисля, че обновлението следва да започне в собственото ни съзнание и политическо самосъзнание. Необходимо е да осмислим колко нелепо и фатално е идентифицирането на държавата с партията и обратно. Само тогава ще осъзнаем необходимостта от политически плурализъм, наличието на многопартийна политическа система, от демократичния парламентарен начин на управление. И не на последно място не ще допуснем никога повече конституционното регламентиране на политически и социален приоритет на която и да е класа или партия в нашето общество. Да се простим с парадоксалния стремеж на нашия народ да издига в култ едни или други личности, което ще сложи край на субективизма и ще постави началото на мечтаната от нас демокрация.
Настъпило е обновление и в това няма съмнение. Но то е във всички нас, то е в целия свят. Ако искаме да се приобщим към света на общочовешките ценности, ние сме длъжни да побързаме с промените в себе си и промените в обществото ни. Всеки човек има правото на политическо самоопределение, което е висша форма на демократични обществени отношения. Никой няма правото да ми отнеме тази възможност и аз ще продължа да се боря за нея.
Доц. К.ф.н. Христо САНТУЛОВ, председател на Националния изпълнителен съвет на Съюза на свободните демократи