Ние сме великанчовци!
Интервю на Калина Андролова с Владимир Константинов, дългогодишен дипломат от Министерството на външните работи и офицер от българското разузнаване
Господин Константинов, вие сте били дълги години дипломат в българското посолство в Рим, включително по времето, когато обвиниха Сергей Антонов, че е участвал в атентата срещу папата. Кого обслужи тази провокация тогава? Днес отново „Сивите вълци” са намесени при свалянето на руския самолет.
България през 80-те беше един мост между Изтока и Запада. Между Москва, Рим и Вашингтон. Винаги съм твърдял, че изолацията на Русия няма да доведе до нищо добро. Едни от добрите отношения с Русия бяха, когато беше създаден Съветът Русия–НАТО, когато Русия беше наблюдател и беше запознавана с част от решенията на алианса. Русия е паролата и за двете провокации, тази с опита за покушение срещу папата и тази със сваления от турците руски самолет.
Защо се случи набеждаването на Сергей Антонов?
Никога не бива да се изключват и икономическите отношения. По онова време Италия беше на второ място в нашия стокообмен. Италия имаше много добро отношение към нас, както и ние към тях. Но тук има едно голямо НО. През 1974 г. беше разбита италианската резидентура в България. Това беше страхотен удар за италианците. Така наречената „Резидентура Д”. Псевдонимите на всички техни агенти тук, в България, започваха с буквата Д. Тогава посланик беше Франц Канчеларио д’Алена, един благородник, дълги години работил в НАТО, политик. В залеза на своята кариера той беше изпратен в България. Д’Алена просто припадна, когато му съобщихме във външно министерство, че е била реализирана (разкрита) резидентурата на италианските специални служби у нас. И ние знаехме, че ще има ответни удари.
Смятате, че това може да бъде причина за въвличането на Сергей Антонов в покушението срещу папата?
И това. Но за това никой не говори и никой не пише. Фарсети и Травезин, и двамата са заловени със снимките край Атия. Арестуваха ги, осъдиха ги. Това са факти един след друг. И ответните мерки не закъсняха. Във вид на провокации, които набираха сила. Като една лавина. За да се ударят тогава Съветският съюз и Андропов, се използва случаят с папата, където организацията беше „дадена” на Москва, а изпълнението на България. Без грам доказателства. Нееднократно съм говорил със съдия-следователя Иларио Мартела, който водеше следствието, както и с прокурора Марини. Доказателствата им бяха смешни. Казах им: „Господа, недейте да се излагате с това!”.
Какви им бяха доказателствата?
При обиска на Антонов намериха едно тефтерче. Неговото лично тефтерче. Те твърдяха, че това е тефтерчето с кодове и шифри. Всеки един, който е работил в гражданската авиация, може да разчете тези кодове. Тъй като Сергей Антонов не беше толкова сведущ във въздухоплавателните дела, си беше написал тези обозначения, за да може да попълва билетите и формулярите.
Сергей Антонов какво всъщност работеше в Италия?
Както италианците го наричат, капо скало, или стейшън мениджър, това е шеф на стълбата. Това е фактически обслужващият персонал, когато пристигне нашият самолет в Рим, помага на екипажа, дясната ръка на представителя на „Балкан”. Това е момчето, изпълнител за всичко.
Бил ли е разузнавач?
Не. Абсолютно не. Самият факт, че подбират точно него, е интересен. Защо го подбират него? Той е изучаван много дълго време. Това не е операция, която е замислена днес и е проведена утре. Това е операция, подготвяна с месеци. Неговият начин на живот е бил наблюдаван, неговото общуване. Изучаван е като психика. Италианците всичко знаеха. Но не предвидиха едно-единствено нещо. Че той беше голям инат. Такъв балкански български инат аз не съм срещал! Това не можаха да пречупят в него. Иначе знаеха наистина много за него включително и отношенията със съпругата му.
И какви са били отношенията им?
Лоши. Знаете ли, провокациите, за които започнахме да говорим, понякога се сблъскват с някои специфични неща от народопсихологията. Давам пример. Агджа казва, че е бил в дома на Антонов и той се обръщал към жена си с обръщението „Росенце” и „Роси”. Питат го Агджа кога е било това? Той отговаря: еди-кога си. Проверяваме ние в посолството дали на тази дата Росица е била при Антонов, защото тя е идвала в Рим за по няколко седмици и се е връщала в България, тя си работеше тук в университета. Оказва се, че точно по времето, което Агджа посочва, Росица си е била в България, даже си е водила занятия със студентите. Но ето какво се случва. Изтича й италианската виза и тя дава паспорта си на колега на Сергей тук на летището в България, той изпраща паспорта й в Рим, Антонов взема паспорта й от самолета, донася ни го на нас на следващия ден, ние пускаме една нота за продължаване валидността на визата на съпругата на капо скало Сергей Антонов и италианците смятат, че тя е в Италия. Те не могат да допуснат, че може да си е изпратила паспорта със самолета. После как Антонов ще отиде да работи в Рим? С връзки, разбира се. Аз съм се опитвал да обясня и на съдия-следователя, и на прокурора, и на нашите адвокати защитници как така Антонов не знае никакъв език. А това е основното. На какъв език са контактували Агджа и Антонов?! Просто такъв език няма, защото той не знае никакъв език. Агджа за по малко от година научи перфектно италиански в затвора. Един мафиот го подготвяше и едно падре, агент на ЦРУ. Двама души. Агджа започна да говори брилянтен италиански език, флорентински, най-чистия език. Не го разбираха някои от заседателите. А нашият – нищо. Как Антонов би могъл да даде указания и да контактува с Агджа? Никак. Ето тези нюанси показват несъстоятелността на това обвинение и белите конци, с които беше съшита тази провокация.
Да се върнем на „Сивите вълци”.
Връщам се на сваления руски самолет. Турция не може да реши да свали руския самолет на своя глава. Турците колко пъти нарушаваха въздушното пространство на Гърция? И сега казват, че едва ли не това е било отбрана от страна на групата на земята.
Въпросът е, че се появяват „Сивите вълци” отново като една организация, която е удобна на правителствата на Турция за провеждане на разни операции, за мръсните поръчки на властта.
Ама, разбира се. Беше ли унищожена организацията „Сивите вълци” след процеса в Рим? Не. При откриването на процеса „Сивите вълци” пристигнаха от Германия. Подредени един до друг, с подстригани нула номер глави, облечени в черни костюми, бели ризи, черни вратовръзки, черни обувки, всички еднакви. Виждаш ги, че току-що са облекли дрехите и са обули обувките, чисто нови. Минаваха покрай Агджа и го гледаха много стръвно, казвайки му: „Да внимаваш, че от тук няма да излезеш!”.
Явно заплаха да не говори.
Да, защото и там бяха съшити нещата. Тази организация „Сивите вълци” се появи, за да се обяви на света: „Ето, виждате ли кого ангажират българите, една екстремистка организация!”. Но нека да отидем още по-навътре. Кой стреля срещу папата де факто? Защо никъде нищо не се каза за вътрешните конфликти в Католическата църква, за противниците на папата?
Винаги съм смятала, че това е една провокация в контекста на Студената война и противопоставянето САЩ–СССР.
Да, но има и други интереси във всичко това. Конклавът на кардиналите. На тях им беше разпоредено да бъде избран папа, който е поляк. И те, мислите, че ще приемат просто така някой, дошъл от Изтока, да стане папа?! Те не могат и до ден днешен да го преглътнат. Имаше един чудесен виц. „1945 г. Краков. Германците отстъпват и германски войник е подкарал един поляк да го разстрелва. Но както зарежда автомата, изведнъж един ангел кацнал на лявото му рамо. Казал му: „Войниче, не стреляй по този човек!”. Но германецът се строснал: „Аз съм германец”. И тъкмо пак да зареди, и, хоп, ангелът кацнал на дясното му рамо. „Човече, недей да убиваш този поляк!”. Германецът отвърнал: „Изпълнявам заповед”. „Човече, недей, недей!” „Добре де, и защо да не го убивам?”. „Не мога да ти кажа” , прошепнал ангелът. „Ми тогава ще го разстрелям”, казал войникът. „Ще ти изпълня едно желание”, опитал се да го подкупи ангелът. „Ти ще ми изпълниш желание, но преди това ще ми кажеш защо не трябва да го разстрелвам”, рязко отвърнал германецът. „Ами защото това е бъдещият папа”, отговорил ангелът. Тогава германецът казал: „При това положение желанието ми е аз да му бъда наследник”. Рацингер беше при Войтила председател на конгрегацията по вероизповеданията. Което означава идеологическият инструмент на Ватикана. Германец! Ред и дисциплина. Защо дойде Рацингер на мястото на Войтила? За да ги подреди. Защото пък, от друга страна, папа Войтила върна с векове Католическата църква назад.
Така ли мислите? В какъв смисъл?
Със своите енциклики. (Енцикликата е папски документ, с който се дава насока на политиката на вероизповеданието. Как да се провежда, по какъв начин – бел.ред.) Войтила скова Църквата. Той я вкара в едни рамки, в едни граници.
Не изглеждаше такъв, а тъкмо обратното, беше много дружелюбен с външния свят. Войтила беше един папа звезда.
Не е важно какво показваш. А какво провеждаш. Войтила беше най-големият консерватор. Рацингер не беше толкова, колкото той. Една от задачите ми още когато заминах първия път в Рим, беше да осъществя контакт с папа Войтила (Йоан Павел II). Много трудно стигнах до него. През иглени уши минах. Но накрая намерих подход. Прие ме в личната си библиотека. Там, откъдето той произнася словата си в неделя. Най-горният етаж, вторият прозорец отдясно наляво. А той, когато се вълнуваше, понеже знаеше много езици, правеше една салата от тях. Започваме да говорим и аз всъщност не разбирам какво ми отговаря. Защото започва изречението на италиански, минава през английски и френски и го завършва на полски. Ставаше една каша, когато е развълнуван. И аз тогава не бях говорил полски 28 години, но всичко ми се върна в главата.
Знаете полски?
Да. Аз след втория си мандат в Италия работих по-късно в посолството ни във Варшава по времето на Лех Валенса и Александер Квашневски. Много интересен период от развитието на Нова Европа след 1989 година. Но когато бях с папата, не бях говорил полски отдавна, обаче му предложих: „Свети отец, нека да преминем на майчиния Ви език!”. Той ме погледна учудено и каза: „Вие, полски… как… защо…?!”. Казвам: „Не случайно съм тук при Вас”. И започнахме да говорим за Краков, за Ягелонския университет, за Варшавското въстание… Бавно, бавно, аз подведох разговора, докато стигнах до това да му кажа: „Вие нали не вярвате, че българин и турчин могат да направят завера срещу Вас?!”. Той седеше зад бюрото си и тогава се изправи, хвана ме под ръка и ме отведе до прозореца. И започнахме да си говорим за съвсем друго нещо. Срещата беше планирана за 10 минути, но продължи 45 минути. И когато си тръгвах първия път от Рим, отидох да се сбогувам с него. Казах му: „Свети отец, аз си тръгвам, но се надявам, че един ден ще дойда и ще Ви намеря в добро здраве”, и т.н. протоколните слова за такива случаи. Казвам: „И дано от Вашия прозорец пред площад „Сан Пиетро” не видя, когато се върна, някоя джамия отсреща!”. При което той се стресна и каза: „Сине мой, ти знаеш нещо”. Казвам: „Да, знам, че в Рим се предвижда да се построи най-голямата джамия в Европа. И то точно тук, срещу Ватикана”. Тогава той си наведе главата. Връщам се след три години, Калина, и виждам джамията отсреща. Най-голямата джамия в Европа, построена от Саудитска Арабия.
Е, кой им е разрешил такова нещо?
Парите. Нали си говорим за провокации. Но провокации с какво се правят? С пари. В сърцето на Рим, на католическа Италия. Джамия! Разкошна, с фонтаните, с градините, със стъклописите, с мозайките…
Споменахте Лех Валенса. Общувала съм с хора, които са лежали години из комунистическите затвори, нито един от тях не таеше гняв, злоба, чувство за мъст, русофобия. А днешната психодесница, съставена от синчетата на комунистическата номенклатура, се изживява като сбор от истерична омраза, страшен антикомунизъм, болезнена русофобия, някаква ужасна параноя. Гузност ли е това, що ли?
Не, първо, те са адски невежи. И прикриват своето невежество с един див антикомунизъм. Прикриват своето чувство за малоценност с изява „срещу”, винаги им е виновна Държавна сигурност. Чакайте, ние сме вече пенсионери от толкова години. 25 години са минали от тогава. Това е цяло едно поколение след нас. Аз съм водил Желю при Лех Валенса. Обяснявал съм му как да направи фондация по примера на Валенса. Но тогава му казах: „Не ми се сърдете, господин Желев, но между Вас и Валенса има огромна, голяма разлика”. На Лех Валенса за час лекция в някой американски университет му се плащаха 70 хиляди долара. Така че тази фондация можеше да се пълни с пари. Което при нас няма как да се получи. Защото дори най-запалените полски дисиденти, с които аз се познавам, казваха, че в България дисидентство никога не е имало. Те са търсили връзки с български дисиденти, но такива не е имало.
Много ми е важен този въпрос. Подмяната на разговора за Държавна сигурност. Превръщането на ДС в някакво извънредно чудовище. Дебатът за ДС беше изкривен. Защо се случи това. Защо вие, разузнавачите, не реагирахте на омаскаряването на цялата служба и поставянето под един знаменател на разузнавачи и обикновени доносници…
Преди да отговоря защо се случи, ще дам два примера. Първият е свързан с един дебат. По полската телевизия се срещат президентът Лех Валенса и кандидатът за президент Александер Квашневски, който идва от бившата компартия. Квашневски по времето на социализма е бил председател на Комитета за спорта, но е един изключително начетен млад човек. Започва диспут между двамата. Ясно се откроява единият, начетеният, и другият, простоватият работник, който няма аргументи, няма знания. И в даден момент Лех Валенса стигна до безизходица. Тогава се обърна към Квашневски и каза: „Зад вас стои бившата Държавна сигурност!”. Квашневски се усмихна и каза: „Стига сте измисляли духове!”. И вторият пример е, че картата на България с черепите и костите костваше президентството на Петър Дертлиев. Той щеше да бъде президент на България, а не Желю Желев. Дертлиев беше един прагматик, а не философ.
ДС се размахва като едно плашило. Направо вече става смешен този трик.
Обществената енергия, която се насъбира против едно или друго решение, трябва да бъде направлявана. Как? Като ти направят проблем с ракийцата, дето се вари, със сланинката, с дворчето, накрая отклоняват вниманието, като хвърлят една бомба, че Държавна сигурност е виновна за всичко и тя е причина ние да сме в това състояние.
БСП е най-виновна за изкривяването на дебата за ДС. Защото, за да спаси себе си, стовари цялата вина за комунизма върху ДС, което е смешно. ДС е просто инструмент на комунистическата власт. Властта, номенклатурата е виновна, а не ДС.
Те смятаха, че по такъв начин, хвърляйки ни нас в устата на лъвовете, ще запазят своите кресла. Нищо подобно, още тогава им го обяснявахме. Ние се деполитизирахме през 1990 г., както е редно, всеки държавен служител да бъде деполитизиран. Аз няма да забравя думите на полския министър на вътрешните работи Анджей Милчановски. Той е човек, който е адвокат, защитавал дисидентите от „Солидарност” и хвърлените в затвора, докато и него накрая не го вкарват в затвора. Когато излиза от затвора и става министър на вътрешните работи, у него няма никаква злоба и яд. И най-важното този човек не разформирова бившата полска Държавна сигурност. Затова Полша има тези огромни крачки напред в момента. Защото службите са една смазана машина. Може да се направи реорганизация, да се подменят някои хора в управлението, могат да се махнат партийните секретари, но професионалистите трябваше останат!
Под лозунга за реформи службите у нас бяха унищожени. И в момента държавността, която трябва да се крепи на нещо, няма на какво.
Да, службите бяха унищожени. На кое да се крепи държавата? На социоложката министър на вътрешните работи ли? Или на тези момчета, които не знаят, не могат?! Преди известен брой години ме поканиха в Академията на МВР да изнеса лекция за безлична връзка с агентура. Това е много специфична материя. Това е курс за преподготовка от майор нагоре. Явявам се пред тях на дъската. Срещу мен над 100 човека от всички управления на МВР в цяла България. И казвам: „Господа офицери, предвид на това, че не знам вашето ниво, записвам на дъската темата „Безлична връзка с агентура” и много ви моля, кажете ми какво знаете по темата, за да знам, откъде да започна”. Седят като първокласници и си гледат върховете на обувките. Започвам да обяснявам, да говоря, след което им давам практическо задание, най-елементарното. И когато ми донесоха документацията по това задание, аз отидох при началника на академията и му казах, че не мога да поема този грях в сърцето си и в душата си. А на тъпунгерите им казах: „Вие утре ще изпращате млади момчета на заколение”.
Американците създадоха западногерманското разузнаване от нацистките професионалисти и експерти. Тоест професионализмът не беше изхвърлен заради идеологията. Напротив, американците отстраниха именно върхушката и номенклатурата на Третия райх, а оставиха експертите, професионалистите, в това число и разузнавачите… У нас след комунизма се случи тъкмо обратното.
Дори през 1944 г. тези, които слязоха от гората с каскетите, и те не махнаха всичко. Разузнавателните отдели на предишната царска власт продължават да работят още доста години след установяването на комунистическата власт у нас.
Смениха се враговете и съюзниците. По време на Студената война имаше ясно очертани врагове и съюзници. Днес няма идеологически врагове, но виждаме, че суверенитетът и държавността се рушат, каква е причината?
Нима суверенитет и държавност съществуват изобщо? Аз имам една фраза, която доста мои приятели я цитират: „Това не е държава, а територия”. И още една: „Това не е народ, а е население”.
Имаме за стратегически съюзници най-мощната държава САЩ, както и ЕС, в същото време имаме и пълен разпад на сектора на национална сигурност – като армия и специални служби. Партньорските служби ли ни казват какво да правим и кои са заплахите? Оня ден един изпосталял десен драскач беше написал, че ако имало заплаха за нас от страна на Турция, партньорските служби щели да ни кажат…
Не е така, Калина. Аз съм работил и с английските, и с италианските служби, и с американските служби, и с германските, и прочее. Разбирате ли, те се хванаха за главата, когато всичко беше разбито. Те също разчитаха на нас, на нашите източници. Какво значи агентура? Ние унищожихме нашата агентура. Защо имаме разпад на сигурността? Ако например ти си зъболекар, аз идвам и казвам: „Калина, я, мойто момиче, излез навън, от днес аз започвам да правя зъбите”. Първо, хората ще останат без зъби. Второ, какво лице трябва да имам и какъв гьонсурат трябва да съм, за да погледна колегите си, другите лекари, които са си лекари. Каквито са английските служби, френските служби, италианските служби, американските служби и пр. Как ще ги погледна? Като какъв ще седна да разговарям с тях на една маса? Със зъболекаря от Америка, със зъболекаря от Германия и т.н.? Но на нас, българите, това усещане не ни пречи. Ние сме великанчовци! Аз имам такива драстични примери, добре, че този народ изобщо не знае какво се случва.
Добре, КОЙ разруши всички структури? Кого обслужи това разрушаване?
Това разрушаване обслужи политическите вътрешни врагове. Ние, хората от разузнаването, бяхме някаква разменна монета. Какво мислите, че американците или германците са казали да се унищожи българското разузнаване ли? Няма такова нещо. Ако щеш, даже и руснаците обслужи. Една от първите цели на руското външно разузнаване в момента е: „Работа срещу България, срещу българските служби!”. Като се изхожда от презумпцията, че ние, българите, като най-близки до тях и като език, и като нрав, и като връзки, сме най-податливи. Няма нищо общо между СССР и Руската федерация. Нищо общо! И службите им не са тези, които тогава бяха. Аз съм работил с руските служби преди промените и съм работил срещу руските служби след промените. И ги познавам много добре. Метаморфозата е страхотна. И от моя страна, и от тяхна. Онези, съветските служители на СССР, бяха едни елегантни, изискани разузнавачи. Един от тях дори стана „Мистър Елеганс” на Рим. И ела да видиш, след като се разпадна СССР, какво чудо, каква паплач беше назначена. Личаха си от километри.
Там в Русия след 1989 г. беше същата разруха, както и при нас.
Да, обаче това не се случи на Полша. Не се случи. Защото Анджей Милчановски каза: „Не ме интересуват вашите партийни пристрастия, вие, когато влезете през тази входна врата на министерството, пред вас трябва да бъде само полското знаме. Бяло и червено. И нищо друго не бива да ви вълнува”. И поляците са едни от най-близките партньори на американските служби. Но те запазиха ядрото на своите служби. Да, както и при нас, всеки нов министър-председател сменя директора на службите, ръководните кадри, но всичко останало оставаше напълно работещо. Това е смазана машина, която може да се нагажда и да реагира на всяко едно обстоятелство, на всяка опасност. Но къде се намира Полша? Те казват: „Ние сме като хамбургер: отгоре хлебче, отдолу хлебче, ние по средата сме масълцето. Отгоре Русия, отдолу Германия. Кой, накъдето тръгне, винаги минава през маслото”.
Имаме пълен разпад на силовата съставка от националната сигурност. Аз истински се плаша.
Да започнем от там. Може ли да се даде бюджет на разузнавателната служба, по-нисък, отколкото е бюджетът на Националната служба за охрана?! Може ли шеф на разузнаването да ти бъде един граничен полицай? Извинявай. Драгомир Димитров. Добре, нали всички ние от ДС трябваше да си отидем, защо тогава не си отиде Кирчо Киров? Някой задавал ли си е въпросът. Кой стоеше зад Кирчо Киров?
Тоест искате да кажете, че тъпите връзки си остават, пък всичко друго се разпада?
Така. Какви резултати има господин Кирчо Киров? Като разузнавач, като ръководител? Какъв е бил? Та той не е бил даже резидент. Щото не е лесно да си резидент. Да управляваш един куп оперативни работници и агентура. И ти самият да участваш във всичко.
Парадоксът с неграмотника, който се оказва шеф на по-умните от него, е доста популярен, дори на запад. Говорим за цялостния разпад.
Добре, вземаме един Димо Гяуров. Вие знаете ли, че аз му пишех на него в скоби какво означава терминът, който съм използвал. И той най-накрая ми каза: „Вие ме разбирахте, вие наистина сте разузнавач”. Когато си подавах рапорта за напускане. Калина, никой не ни е виновен. Кой гласува Закона за разкриване на агентурата? Никой днес няма да стане агент на българските служби. Никой.
Да, но десницата обяснява, че това са агенти на комунистическите служби.
Те отново подмениха темата. Те отново сравняват оперативния работник, разузнавача или контраразузнавача с доносника. Какво значи агент? Какво значи секретен сътрудник? Първо, агент зад граница може да бъде само чужд гражданин. Българският гражданин, който тук ти е бил агент, там е секретен сътрудник. Всичко това беше подменено даже и като понятия. За да бъде сравнено с доносника, който е слухтял какъв виц съм казал за Тодор Живков. Ние стигнахме до парадокси, Калина. По повод 20-годишнината на АРЗ получаваме поздравления от Бойко Борисов. Следват плахи ръкопляскания. После поздравления от Драгомир Димитров, шеф на службата. Следват по-силни ръко пляскания, защото все пак това е службата, в която сме си дали младостта и живота. Ръкоплясканията не са за него, а за самата служба. И най-накрая Горан, шефът на АРЗ, казва, шегувайки се: „И сега ще разберете този поздрав от кого е, въпреки че наскоро не се предвиждат избори”. Поздрав от Михаил Миков. Никой не ръкопляска.
Най-големият проблем на разузнавачите е с БСП. Тази партия трябваше да осигури защита и достойно отношение в обществото за вашата гилдия.
Близо десет години бях началник на „Охрана и сигурност” на Националната здравноосигурителна каса. Разкривам поредното длъжностно престъпление във вид на подкуп за лекарство, което може да убие между 1000 и 3000 души. Стигам до Станишев. Обяснявам му, че утре „тук под прозорците ви, господине, ще се съберат и ще ви изметат, даже не ще ви изметат, а ще ви обесят”. „Ми идете, казва той, при моя…”. Казвам: „При кого?”. И той най-накрая ме изпраща при приятелчето си Емил Райнов, зам.-министър на здравеопазването и сегашен зам.-председател на Комисията по здравеопазването. Който всъщност беше разследван и беше в прокуратурата.
Това може ли да бъде обяснение, че бившата номенклатура и конструкторите на „новия демократичен ред” премахнаха експертите от службите, за да не им пречат по време на прехода за вътрешното разграбване?
Че, разбира се. Как да ме оставиш ти мен на работа, след като утре аз мога да ти подготвя документите за прокуратурата. Десницата ни нарича, че сме червени, а червените ни наричат, че сме бившата ДС. За да се вадят от време навреме тези плашила като карти, като някакъв ас от ръкава. С което отново да се отклони обществената енергия от истинските проблеми. Калина, може ли един тунел от два километра да струва по-скъпо от един тунел, дълъг 24 километра?! И онзи ден най-официално излиза един пъпеш и разказва как 2-километровият тунел е един много сложен тунел… конфигурацията, скалите, ронливи… и пр.
Вие сте общували с чуждите служби, бихте ли ми казали защо европейските лидери не могат да вземат никакво адекватно решение? Покрай бежанската вълна това се видя съвсем ясно. Службите ли не работят, или докладите им стигат до политическия елит, но там загубват значение?
Искам да ви кажа следното, службите в тези страни са много самостоятелни. В дейността им никой не се бърка. За придобиване на информация се предоставят толкова средства, колкото са необходими. Недейте да мислите, че службите на запад, които се наричат помежду си „партньорски”, са страхотни приятели един с друг. Всеки работи за себе си, защото това са суверенни държави с истински работещи служби. А ние сме разкрачени към всички. Къде е нашият суверенитет? Къде са нашите цели? Коя е НАШАТА ОСНОВНА ЗАДАЧА? Къде е българската доктрина? Такава няма, Калина! Няма.
Сигурно има някаква записана камуфлажна доктрина?
Моля ви се, Калина! Знаете ли в какво се състои нашето разузнаване в момента? Да четат интернет по цял ден. Но аз и тях ги разбирам. Първо, те не знаят как да вербуват. Защото вербовъчният процес е един много сложен и фин процес. Че аз толкова внимание на сина си не съм отделял, колкото на агентурата си. Като възпитание, като проверка. Като учение, като всичко.
Няма кой да ги обучава днес.
Да, няма кой да ги научи. Така че, първо, говорим за субекта, който трябва да вербува. Такъв няма. Второ, отиваме към обекта. Например лицето Хикс. Че кой днес ще се съгласи да сътрудничи на българските служби? Утре да се появи на първата страница на вестника. Ето, затова няма да имаме разузнаване. Или пък да вземем лицето Божидар Димитров. Преди се криеше от нас, сега е решил, че е голям разузнавач. По едно време аз съм го водил този човек и той ми направи големи бели във Ватикана. И баш тогава, когато не трябваше да ги прави! Доскоро Божидар Димитров не можеше да помирише Ватикана. Защото беше сложен във всички техни забранителни списъци. Там има много голям ред. Създадени са канали, връзки. И Аксиния Джурова е била, и проф. Дуйчев е бил, и още десетки са били там като учени да се запознаят с документи, които са свързани с българската история, с отношенията между България и Ватикана, между православието и католицизма, и т.н. Трябва да се попълва всеки ден един формуляр, в който да описваш какво ти трябва. На следващия ден тези материали ти се предоставят като микрофилми и ти започваш да четеш, да си вадиш бележки, прави ти се фотокопие на оригиналния документ, ако е нужно за твоя научен труд, и пр. Божидар Димитров вземал, снимал, писал, изнасял, внасял, объркал всички правила и норми и сега ми се бие в гърдите. Та даже и книга написа великият разузнавач! Но аз знам колко е разузнавач. Извинявайте. Колко души ние направихме и професори, и доценти, защото трябваше да реализираме придобитото, откраднатото, купеното отвън. Трябваше да го легализираме по някакъв начин тук на място и вече като наше. Да се хвалим после по света. Че колко струва една разработка на едно лекарство, на един елемент електронен? Откъде в България тези средства, ако не бяхме ние.
Разкажете някоя история от вашия разузнавателен опит.
Един ден в България научават, че в Италия има някакъв особено продуктивен род крави. Голям млеконадой, а при определен начин на гледане дават и много месо. Ние там намерихме подход и едно италианче ни продаде един термос с бича сперма. Обаче той ни каза, че виталитетът на спермата е само 12 часа. Това се случва на 480 километра от Рим. Можете ли да си представите какво каране е било по магистралата. Той ми каза и още нещо: „Внимавай! Много мирише”. Освен това термосът трябва да бъде на студено. Как да измисля посред лято студено? Вземам една хладилна чанта, лед, термосът вътре и отивам на летището. Насреща ми митничарят. Давам си дипломатическия паспорт. Той ме пита какво нося. Аз друг багаж нямам и казвам, че в тази горещина си нося само чай. Даже съм го сложил в лед, казвам. Вдигам чантата и отварям да види термоса, въпреки че не съм задължен. Влизам, Калина, вътре в самолета. Излита самолетът и започва една ужасна воня. Знаейки, че ще се размирише, от фришопа съм си купил един супер изискан дезодорант, с който започвам бавно-бавно да пръскам. Ароматът на дезодоранта се смесва с миризмата на бичата сперма и става още по-лошо. Можете ли да си представите двете седалки, аз на едната, италианец някакъв на другата, който започва да се чуди какво се случва и откъде е тази ужасна миризма! От мен се стичаше пот на струи. Тогава грабвам чантата и отивам при командира на самолета. Всички пилоти ме познаваха, защото аз единствено имах пропуск да ходя до нашите самолети на „Балкан”, да предам поща, да взема поща и пр. Пилотът ме вижда: „Какво става, пак ли си ти?”. „Имам голям проблем, малко ще ви умирише кабината, но… за България!”. Умирисах им душите на пилотите. Кацна самолетът, чакаха ме на стълбата, качихме се веднага на едно малко самолетче и направо излетяхме за Толбухин при кравите. Оплодиха ги същата вечер. Не можете да си представите какви стада станаха, които се разпръснаха по цяла България! И след това, Калина, тези стада бяха унищожени и изклани. От ликвидационните съвети. Така че понятието национална сигурност е едно много широко понятие. Тя е включително и тези крави.
Да, и образование, и здравеопазване, и икономически, и военен сектор, всичко. Да се върнем пак на поведението днес на европейския елит, то е такова, сякаш европейските служби са мъртви. Те не виждат ли заплахи за Европа… Или политическият елит си прави каквото иска независимо от анализите на службите?
Представяте ли си какво се случва с една информация, която пристига примерно от Бейрут? Тази информация заедно с още други информации, дошли по други канали, се обобщава в информационния отдел на службата и се предоставя на министър-председателя, на президента, на председателя на Народното събрание, които трябва да се запознаят с тях. И с това, Калина, се приключва. Тук отварям една скоба, за да кажа, че Иван Костов беше министър-председателят, който не пропускаше и един ред от нашите информации. Аз съм виждал мои документи, изпращани до него, които той е подчертавал на места, на други е поставял въпросителни, написал е „да се доуточни” или „да се направи еди-какво си”. Докато Филип Димитров не ги отваряше. Както му се изпращаше запечатаният с червен восък плик, така се връщаше.
Тоест службите са един инструмент, който може да бъде ефективен само ако политическата власт иска това. Ако не иска, просто службите са безполезни.
Да, абсолютно. Те могат и да имитират дейност. Както в момента нашите служби имитират дейност. Резултати конкретни трябва да има: брой на вербувана агентура, брой на отворени дела, степен на разработка, брой на получена информация и колко от тази информация е използвана? Щото аз мога да ти напиша, че Пейо кафеджията днес е продал двайсет кафета, ама за какво ти е тази информация? Но ако ти напиша, че Пейо кафеджията в свободното си време в склада за кафето прави бомба, това вече е информация, която се използва. Дали ще последва нещо от тази информация, това е друга тема. Но моята работа е това, да захранвам центъра с информация. А центърът да доразвива по-нататък и да използва информацията.
Че те нашите служби дори най-видимата информация не ползват и асимилират, а камо ли невидимата и тази, дето се нуждае от сериозен анализ и експертна прогноза.
Давам ви един пример. Преди десетина години ми се обаждат от Народното събрание, аз вече работех в Здравната каса, началник „Сигурност и охрана”. Правели чистка на архива и намерили някакви мои документи. Да отида там и в мое присъствие да направят опис, за да се унищожат. Не знам за какво става дума изобщо. Отивам. И виждам, Калина, един жълт плик, аз съм го запечатвал, аз съм го пращал. Изобщо никога не е отварян. 13 години след като аз съм го изпратил. Тринайсет!
До кого е адресиран?
До конкретна комисия в Народното събрание. И като го отварям, Калина, и ми се обърна всичко отвътре. Три дни съм седял денонощно, за да превеждам едни италиански закони, които италианският парламент беше приел за борба с организираната престъпност. Трябваше само да ги видят, да ги разгледат, да ги смелят, да ги сдъвчат и да ги приложат. Е, поне да се осведомят, да видят как хората по света се справят.Това е. Разбирате ли.
Често казват, ето, България е малка страна, няма ресурс и пр. Ами Израел да не би да е голяма страна? А какво разузнаване има.
Абсолютно невярно е това, че разузнаването зависи от това дали страната е малка или голяма. Работил съм и с Мосад. Тогава партньори от Мосад ми казаха така: „Ние ви слагахме навремето кога пред, кога след КГБ. Вас”. Аз лично осъществих контакта с италианските служби навремето. И от мен започна летоброенето на това сътрудничество. Тогава те просто не можеха да разберат как ние работим без пари. За тях това беше много чудно. Тогава ми предложиха да остана в Италия.
Това ми е много интересно. Тук ви гонят от работа, а когато западните служби видят един кадърен, интелигентен професионалист, винаги се опитват да го привлекат при тях. Що за парадокс е това? Защо другите служби се отнасят с уважение, а ние унищожихме експертността и талантите с евтини обиди, толкова е омерзително всичко…
Ама, разбира се. Те се отнасят със страхотно уважение. Тогава началник на разузнаването у нас беше ген. Румен Тошков. Пращам лично до него телеграма при новите условия аз да установя връзка с италианските служби. Вече съм разпоредил на резидентурата, че прекратяваме разузнавателната дейност на територията на Италия. Свиваме си партакешите и се прибираме. Годината е 1991-ва. Румен Тошков, след като е сондирал мнение с държавното ръководство, казва: „Да”. И аз се обаждам на SISMI (Италианските разузнавателни служби). Питат: „Кой се обажда?”. Казвам: „Съветникът от българското посолство Владимир Константинов”. „Да, слушаме ви, господине.” Обяснявам, че искам да ги посетя за приятелски разговор. Те ме питат: „Като какъв ще се явите, като съветник от българското посолство или…”. Отговарям: „Не, като представител на българското разузнаване в Италия”. „Знаете ли къде да дойдете?”, ме питат. При което аз се засмивам и казвам: „О, много отдавна знам”. Още на следващия ден ме приеха. И все едно, Калина, че ние с тях сме се разделили предишния ден. Ние директно седнахме и започнахме да говорим. Като аз поставих едно-единствено условие: да сложим камък на досегашната тяхна дейност в България и на нашата дейност в Италия. Нито ние ще ги питаме какво са правили у нас, нито пък те ще ни питат. И когато по-късно тези хора разбраха, че аз се сритах с меката китка Стефан Тафров, веднага ме извикаха при тях. Изпратиха кола, взе ме от вкъщи. Само веднъж ми разрешиха с моята кола да отида при тях. Заради дипломатическия номер, не е нужно да се вижда. И там на срещата са се събрали двама генерали и един адмирал, и трима полковници, масата – подредена, кафета, чайове, всичко. Единият от тях, невероятен мъж и колега, каза: „Уважаеми колега, ковач отива при ковача, зидар при зидаря, шивач при шивача, ние ти предлагаме ти да останеш при нас! Какво ще дадем ние: преподавател в нашата висша академия, след шест месеца чин генерал, така че ти да имаш едно осигурено бъдеще при твоето пенсиониране след 15 години, разбира се, с цялото семейство, ние сме на разположение”.
Вие какво отговорихте?
Казах, че аз съм български офицер, който държи неговият пагон да бъде чист до последно. Безкрайно съм им благодарен за оценката, която ми дават. Единият полковник каза: „Ти не знаеш какво те чака в България”. Отговорих: „Предполагам. Но все пак утре, когато стана да се избръсна, искам да мога да се гледам в огледалото”. Тогава те ми дадоха почетния знак на SISMI и всеки един по отделно ме прегърна. След тази среща не можех да се прибера вкъщи. Шофьорът ме откара до дома, взех си моята кола и излязох извън Рим. И както карах, Калина, започнаха да ми треперят коленете. Тези, срещу които аз бях работил 15 години, са ме оценили, а моите, тези, за които съм работил – ме гонят! Спрях. Излязох. Изпуших две цигари една след друга. Качих се в колата. Като се прибрах, казах на съпругата ми да събира багажа. И след три дни тръгнахме обратно за България. Прибрах касата, това са парите, неприкосновеният запас на резидентурата на България, сложих ги между нейните крака и се върнахме. Вие знаете ли, докъде бяха стигнали тези мръсници тук, в София? Казаха веднага, че съм взел парите и съм избягал. И като ме видяха в София, щяха да паднат. Защото парите бяха много.
А вие защо взехте парите?
Е, как! Това са парите на българското разузнаване. Безотчетни. За извънредни ситуации. Върнах ги. И знаете ли кого изпратиха на мое място? Една бивша секретарка, пияница. Като представител на българското разузнаване в Рим. Един ден ми се обаждат италианците и казват: „Каро, Владимиро, може ли подобно нещо…!!!”. Били я поканили на вечеря и тя паднала пияна до колата след това. Бангьоз.
А каква беше връзката със Стефан Тафров? Казахте, че италианските служби са ви поканили на работа след това?
Нашите отношения с Тафров започнаха още от екофорума в София, от който фактически започна 10 ноември, започнаха вълненията у нас. И тогава аз бях в протокола на международната организация, която организира този еко форум в НДК. Това беше септември-октомври 1989 г. И един ден в стаята на протокола влиза едно запъхтяно момченце и казва: „Мен ми тряя кола до ЦК!”. Отговарям му: „Някъде отвън на вратата да пише таксиметрова служба?”. „Ама вие знаете ли кой съм аз?” „Не ме интересува кой си.” „Аз съм Стефан Тафров, официалният преводач на ЦК.” Казвам: „И Тодор Живков да сте в момента, аз съм служител на международна организация, швейцарска. А това вие къде отивате, изобщо не ме интересува. Ако обичате, напуснете!”. Врътна се и удари вратата. Това ми беше първата среща с Тафров. Връщам се в Италия през февруари 1991 г. Минават дватри месеца и пристига една делегация – Стефан Савов, Филип Димитров и Стефан Тафров. Организирал съм им всички срещи, които са пожелали, питам ги искат ли и аз да присъствам, така или иначе това са мои контакти, те казват високомерно: „Не!!”. Още по-хубаво, имах толкова работа, в един момент изпълнявах 12 длъжности в посолството. Защото българската държава нямаше пари и един по един връщаше хората обратно. Аз останах само защото поддържах отношенията с италианските служби и с Ватикана, а в ход бяха вече съвместни операции. Това беше втората ми среща с Тафров. Но ето, че малко преди СДС да дойде на власт, аз получавам задача от външно министерство да поискам агреман за новия български посланик в Рим – Стефан Тафров. И ми изпратили, Калина, една биография на Тафров точно пет реда, редактор на нещо си, преводач и пр. А за това женен ли е, не е ли, има ли деца, няма ли, нищо. Така никога не се пише. Аа, викам, така ли, след като го изпращате по този начин, добре. Аз така и ще поискам агремана. Пиша нотата до италианското външно министерство, лично отивам да я връча, минава един месец, отговор от италианците няма. И един ден бях в италианското външно министерство по работа, решавам да видя какво става с този агреман на Тафров. Влизам там, познаваме се добре с шефа на протокола, разменяме си любезности и той ме пита има ли някакъв проблем, който можем да решим. Тогава аз казвам за агремана на новия посланик. Човекът си промени и цвета, и гласа, и изражението на лицето. Каза ми: „Колега, много се уважаваме с вас, но искам да ви кажа нещо. Ако Буш може да си позволи да изпрати своя приятел плейбой като посланик в Рим, все пак той е Буш и това е Америка, но вие да ни изпращате човек като Стефан Тафров с подобна репутация… след като на него му е отказано в Швейцария, ние какво, да не сме… И в африканска страна така не се постъпва. Ако обичате, това да го предадете в София”. От което пък на мен ми „падна табелата”. Казвам му: „Вижте какво ще ви кажа, вие имате ли си посолство в София? Аз да не съм пощенска кутия. В посолството има подходяща обстановка, при съответните условия, вие спокойно можете да кажете на някои от факторите в българското външно министерство защо бавите агремана. И дали ще го дадете или не, въпреки че не сте задължени да ни давате обяснения”. След това двамата си връщаме усмивките и продължаваме с обичайните любезности, хахаха, хихихи и довиждане.
Ама това за Тафров наистина ли ви го каза шефът на протокола във външното министерство на Италия? Звучи ужасно.
Разбира се, Калина. Наистина ми го каза. Минава време. Два месеца и повече. Няма агреман. Един ден аз се срещам с техния министър Джани де Микелис и докато си говорим, леко пускам темата. А той е голям симпатяга и казва: „Аа, така ли?”. И след една седмица му дадоха на Тафров агреман.
Тоест реално вие сте уредили агремана на Тафров, за да може той да дойде в Рим.
Да, реално е така. Идва обаче на власт правителството на Филип Димитров. И за пръв заместник министър на външните работи се назначава Стефан Тафров. И аз като съвестен чиновник пиша нова нота, в която благодаря за гостоприемството, оказано от Република Италия на Стефан Тафров, но с разпореждане на новото българско правителство същият е назначен за заместник министър на външните работи, за което сме длъжни да уведомим почитаемото външно министерство на Република Италия. Подписвам се, слагам изходящ номер, занасям нотата и чакам следващата кандидатура.
По-нататък какво стана?
Задкулисието на българската „нова дипломация” се оказва доста смутително. В средата на месец ноември 1991 г. ме викат в италианското външно министерство. И ми дават 14 точки, съгласно които Европейската общност (тогава не беше още съюз) няма да признае Македония като самостоятелна държава. „Господин Константинов, много молим по вашите канали това да стигне до София”. Разбърквам точките, за да мога да ги шифровам, подменям някои думи и пр., за да не ми сверят шифъра, но смисълът е един и същ и изпращам информацията на Стоян Ганев в София и на нашата служба. На 3 януари 1992 г. пристига Стоян Ганев в Рим, за да подпише новия Договор за приятелство и сътрудничество между новата Република България и Република Италия. Цял ден водим преговори, говорим как никой няма да признава Македония, италианците искат потвърждение от Стоян Ганев, че е запознат с точките, които са му изпратени от мен. Стоян Ганев казва: „Да, всичко е наред. Запознат съм”. Вечерта даваме прием в посолството за чужди дипломати и колеги от външно министерство в чест на Стоян Ганев, където отново продължаваме темата за Македония как няма да я признаем. В 19 часа и 20 минути на вратата се появява шифровачът и ме вика: „Шефе, ела”. Питам: „Какво става?”. Той настоява: „Ела, ела!”. Качваме се горе и той ми дава една сводка от външно министерство, в която пише: „Тази вечер в 20 часа (българско време) преди емисията „По света и у нас” заместник министърът на външните работи Стефан Тафров прочете декларация, с която Република България признава независимостта и суверенитета на Република Македония”. Имайте предвид, че както ние го получаваме, така са го получили и във външното министерство на Италия по техните си канали. Тоест ние ги лъжем през цялото време. Слизам долу, Бог да го прости Стоян Ганев, но той си беше нарцис, и го виждам как много жени са го заобиколили и му се възхищават, дърпам го настрана и той с неудоволствие пита: „Какво толкова се е случило?!”. Казвам: „Господин министър, ако обичате!”. Хващам го и го качвам горе в секретния район. И му давам да чете. При което той побледня. И само каза: „Ах, тоя педераст!”.
Добре де, възможно ли е зам.-министърът на своя глава да направи това?
Не. Заедно с Желю го изработиха. Питам Стоян Ганев: „Сега какво ще правим, господин министър, невъзможно е да се върнете долу. Защото ще трябва да продължите да лъжете. Може да дойде след 5 минути куриер и да им донесе съобщението”. „Какво да правя?”, пита той. „Ще кажа, че са ви извикали по спешност”. Една кола, летището и Стоян Ганев хвана първия полет за София.
След подобна абсурдна ситуация министър Стоян Ганев не освободи ли Тафров от тази позиция?
Освободи го, но малко по-късно. И по друг повод. Тогава Стефан Тафров отново дойде посланик в Италия.
Е, как без агреман?
Така, Калина, без агреман. Аз го бях върнал, лично съм го върнал. Тогава беше си подал оставката президентът на Италия Франческо Косига и го заместваше шефът на парламента Джовани Спадолини. Намирам връзки до Спадолини чрез моите връзки с републиканците, той беше републиканец, Тафров да си връчи акредитивните писма. И това уредих. Връчи си акредитивните писма, Калина, и започнаха моите проблеми с този човек.
Какви проблеми?
Какви проблеми ли? Какви ли не. Примерно прелитат самолети, кацат самолети. Ние трябва да съобщаваме и да искаме разрешение за прелитане, за кацане на самолети и пр. „Балкан” изпраща данните в нашето външно министерство, то ми ги изпраща на мен, аз подготвям нота до италианското външно министерство, до министерството на отбраната, до министерството на вътрешните работи. Като вътре се указват маршрутите, коридорите. Естествено, ние получаваме разрешение за прелитане и пр. Тези ноти, Калина, трябва да бъдат подписани от посланика. Аз вкарвам при секретарката подготвените ноти, след което търся нотите, а се оказва, че ги няма. Питам секретарката какво става. Тя ми казва: „Не знам, господин Константинов, вътре са при него, аз съм му ги внесла”. Ти остави, ами като нищо могат да свалят някой самолет. И един ден отивам в канцеларията, питам за нотите и чистачката ни чува разговора и казва: „О, господин Константинов, ами нотите са в коша за боклук”. „Ама как в коша?”, питам аз. И тя ме води при един черен чувал, където събира боклуците от всички кошчета, и казва: „Добре, че още не съм го изхвърлила”. Бъркам вътре и наистина нотите са вътре. Влизам при него и казвам: „Вижте какво, това може да коства живота на много хора. Вие разбирате ли?!”. Но междувременно, виждайки че той не ми ги връща подписани, а те се пишат в четири екземпляра, започнах да ги пиша в пет, четири му давам на него, петият екземпляр го пускам до италианското външно министерство с моя подпис. Без да имам право на това нещо.
Боже мой! Добре де, как този човек обяснява поведението си.
Изобщо не обяснява. Докато един ден се случи следното. През този период аз съм и представител на България във FAO, международната организация по прехраната и земеделието, тъй като седалището на организацията се намира в Рим. Провежда се заключителната сесия на FAO, на която се определят квотите на винопроизводителите в света. Пиша аз телеграма след телеграма до София. Кога ще дойдат нашите, готов ли е докладът, кога ще ми изпратят доклада, кога ще дойдат специалистите, които трябва да представят квотите на българските винопроизводители на Общото събрание на FAO? Най-накрая вдигам телефона и се обаждам във външно министерство и от там ми отговарят: „Абе ти не можеш ли да разбереш, че не могат да се разберат помежду си кой да дойде в командировка и да вземе командировъчните!”. И аз, Калина, се оказвам в небрано лозе. Как ще защитавам някакви квоти, от които нищо не разбирам и дори не знам в момента какви квоти имаме. Освен това, като изнесеш доклада, след това трябва да отговаряш на въпроси. Аз нямам нито документи, нито сламки, нито доклад, нищо нямам. Имах една връзка, Джаич, сърбин, който беше международен служител във FAO, който отговаряше за Югоизточна Европа. Отивам при Джаич и му казвам: „Комшу, трябва нещо да направим”. Той вика: „Какво щеш?”. Казвам: „Дай ми българския доклад от миналата година”. Той ме пита: „За какво ти е?”. И аз му разказвам така и така. Джаич ми казва: „Виж какво, не мога да ти го дам да го изнесеш от тук. Абсурд. Ако ни хванат, аз ще си отида”. Пък аз искам доклада, за да го пипна оттук оттам, да повиша малко квотите и това е. Тогава той каза: „Единственото нещо, което мога да направя за теб, е да дойдеш утре вечер, преди аз да си тръгна, и да те оставя да препишеш това, което те интересува от миналата година, а аз ще дойда и ще ти отключа на сутринта”. Ето така, Калина, преписах българския доклад за квотите на винопроизводителите. Отивам при секретарката на генералния директор на FAO, на която винаги когато съм ходил там, съм занасял я българска роза, я това-онова, изобщо за уважение и поддържане на този контакт. Тъй като тя подготвя списъка с изказвания, аз я моля: „Знаеш колко съм зает, а участието ми при вас е само една от задачите ми, много те моля, нека аз да бъда последен при изнасянето на доклада”. Секретарката се съгласява. Аз съм доволен и щастлив, защото си правя сметка, че час след като приключи сесията на FAO, започва приемът, който дава генералният директор на организацията, така че всички ще отидат да се преобличат за приема. Така и стана. Аз бях последен, залата беше доста оредяла, тук-там имаше по някой човек, даже и не ме слушаха какво дудна от трибуната. Приключвам доклада. Питат: „Има ли въпроси към синьор Константинов?”. Няма. Приемат се квотите. Оттам, Калина, карам като луд към вкъщи, защото и аз трябва да отида на приема, вземам душ, преобличам се и звъни телефонът. Жена ми казва: „Обади се секретарката на посланика, викат те незабавно в посолството”. Помислих си, този е разбрал, че съм ходил на сесията на FAO и сигурно иска да му докладвам какво е станало с квотите за виното. Отивам, Калина, в посолството, Тафров си е разхлабил вратовръзката, поразгърдил се е, навил си е ръкавите, свалил си е сакото и го е хвърлил отзад на стола. Влизам аз засмян, усмихнат, казвам: „Да, кажете, господин Тафров!”. Аз никога не се обръщах към него с „господин посланик”. „Аз искам с вас да проведа един разговор”, казва той. Още по тона му разбрах, че не става въпрос за никакво FAO и никакви квоти. Питам го: „Служебен или личен?”. „Служебен”, отговаря той. Разбрах, че той е нахъсан, и му казвам: „Така, след като е служебен, ще ви помоля както аз съм облечен, така и вие да бъдете облечен”. „Ами много е топло.” „А не мен не ми ли е топло? Но връзката ми е до горе, ризата ми е изгладена току-що, а за ръба на панталона да не говорим.” Тогава той си облече сакото и започна: „Господин Константинов, искам да ви обясня защо ние с вас не можем да работим заедно”. И в продължение на пет минути Тафров се опитва да ми обясни как той, демократът, не може да работи с един шпионин под един покрив. При което аз му казах да ми даде определение на термина „шпионин”. Той, естествено, не можа да ми даде такова определение. След което аз му казах така: „А сега, господин Тафров, искам мен да ме чуете, за да разберете защо вие нищо не можете да ми обясните на мен. Първо, възраст и опит. Вие нищо не можете да ми обясните. Второ, работа във външно министерство и познаване на Италия и региона. Вие нищо не можете да ми обясните. Трето, работа в посолството на всички възможни длъжности. Вие нищо не можете да ми обясните. И, четвърто, много мислих дали да ви го кажа, но след като сме стигнали до тук, ще ви го кажа. И двамата се водим, че сме от мъжки пол. Но вие нищо не можете да ми обясните”. При което той избухна: „Вие нямате право да ми давате такива оценки!”. И започна да му тече една бяла пяна от устата и носа.
Защо, надрусан ли беше?
Казвам му: „Вижте се, това е посланикът на Република България във Вечния град! На фона на трибагреника. Вие знаете ли кой е седял на този стол, на който вие сега стоите?! Вие сте един недостоен човек, с когото аз повече нямам разговор”. А той извика: „Довиждане, господин Константинов, довиждане!”. „Не, отново грешите. Сбогом, Тафров!”, казвам му аз. А той отговаря: „Вие нямате право повече да влизате в това посолство!”. И в следващите дни аз ходех вечер да разписвам документите в консулската служба и да работя с шифровача. Ето, това е Тафров.
После какво стана?
Малко след това ме извикаха в италианските специални служби. Това, което вече ви разказах.
Интересно, а те как са разбрали за този скандал? Това означава, че са ви подслушвали.
Те рискуваха да осветят това, за да ми предложат работа. Те постъпиха колегиално, джентълменски, като към колега и приятел. Достойно. Ето, затова, Калина, ми се разтрепериха на мен краката. Знаеш ли, че на една по-предишна среща с италианските колеги единият от тях каза: „Уважаеми колега, имаме тук един малък проблем. Едно от нашите подразделения е попаднало на вашия посланик по време на неговата командировка в Неапол. Имало е оргия в хотелския апартамент и на другия ден е влязла чистачката заедно със служителя по сигурността и са открили разни неприятни неща в кошчетата и тоалетната. Бихте ли поговорили с нашия колега”. И човекът пристига с пликчетата, в които са запечатани тези неща. Калина, той ходеше с дипломатическия автомобил, на който се вее българското знаме, да се среща с „тези приятели”…
Защо се допуска това?
Този тип персонажи лесно могат да се контролират от чужди фактори. Калина, те са най-страшната мафия. Герта и Берта и други подобни.
Оф, и те ли са мафия. А сблъсквали ли сте се с хора от истинската мафия в Италия?
Повдигнах веднъж въпроса за мафията баш пред баш мафиоти, пред един от кръстниците на мафията в Сицилия, с което развалих една вечеря. А тази вечеря беше важна и трябваше да се свърши работа, имах специална задача. Но тогава бях млад и зелен. И дон Ренцо реши да ми покаже какво е мафия. На следващия ден ме закара над Палермо и ми каза: „Виждаш ли онази фабрика? В нея работят 148 души. Преброй автомобилите отвън! Те са 148”. Слизаме във фабриката, онези продължават да работят. Дон Ренцо казва: „Спри който искаш работник, и го питай каквото искаш”. Спирам един работник, питам го къде живее, как е заплащането. Той казва: „Благодарение на дон Ренцо имаме един чудесен апартамент, имаме 15-а заплата, а понякога и 16-а заплата. Дон Ренцо е наш кум и кръстник”. Спирам друг работник и той обяснява същото, че благодарение на дон Ренцо има къща с двор и градина и пр. Самият дон Ренцо споделя, че работниците биха направили всичко за него, защото знаят, че той никога няма да остави в затруднение семействата им. След това отиваме да обядваме в една негова тратория (кръчма) и аз се сещам да го попитам за един много известен журналист от Сицилия, който нашумя и изведнъж изчезна. Той казва: „Ааа, не знам, май замина нанякъде”. Питам: „Ама как, той тръгна тук от местния вестник, после стигна до върховете в Милано”. Дон Ренцо продължава: „Ами той беше едно бедно момче, майка му живее до бащината ми къща и веднъж ме помоли да помогна на бедното й момче. И аз му помогнах. Завърши журналистика. Веднага си намери работа в централния ни вестник. След това му дадох възможност да отиде в още по-централен вестник. Той си купи вила на Лаго ди Комо, апартамент на любовницата си в Рим и изведнъж започна да пише колко лоша била мафията в Сицилия. Казах му: „Недей така! Знаеш от коя ръка ядеш хляб”. Той не слуша. И замина. Де ще знам къде е заминал”.
А вие какво правите там с тези мафиоти? Какви задачи имате с тях?
Противникът на твоя противник е твой приятел. Искам да ви подчертая, че тогава масоните спряха публикациите срещу България из цялата преса в Италия, по всички медии, телевизии и радиа. Това се случи по линия на масоните. В Палермо ме запознаха с Великия майстор на Сицилианската ложа. Оказа се един безкрайно приятен човек, който ме заведе в ложата. Показа ми кое какво значи, ушите и очите ми бяха станали ей такива големи. Разказваше ми за принципите на масонството, аз също се бях подготвил и доста бях чел. Той ме попита има ли масонска ложа в България. Казах му, че в социалистическа България няма масонска ложа, но такава е имало преди 1945 г. Тази среща стана по времето на случая „Антонов”. Великият майстор ми каза, че те помагат на братята си, на човека в трудни моменти. И аз тогава веднага вметнах: „Добре, а защо не помогнете на един невинен?!”.
Гледай ти, какви подходи сте търсили по онова време в службите.
Търсиш навсякъде всичко. Всяка възможност. Тогава руснаците ни изоставиха, всички ни изоставиха. В този случай с папата бяхме сам-сами. Руснаците не искаха да чуят. Не искаха да имат нищо общо. И като му казах така на Великия майстор, Калина, той замълча. Около нас имаше още седем-осем човека зидари. Единият от тях командваше Сицилианския военен окръг. Другият беше шеф на полицията. Само фигури. И дон Ренцо, и той беше там. Целият този разговор се случва пред тях. И след този разговор, повярвайте ми, като с нож се пресече всичко из медиите. Изведнъж всички медии спряха кампанията срещу България. След това ходих и при италианските християндемократи. Тук, в България, ме бяха изкарали дори фашист, защото съм отишъл при християндемократите. Райко Николов искаше да ме връща от Рим. Кой ми бил разрешил да ходя при тях. Да, но на следващата седмица изпратих делегация на християндемократите в България под формата на група от техния парламент. И нещата се завъртяха по друг начин.
Господин Константинов, защо никой не прави нищо, за да спре разпадът на държавността, България просто загива?
Калина, те ще се избият за сребърници, хвърлени на мазния тезгях. Няма идеология, няма партия, няма нищо. 25 години няма национална доктрина.
Благодаря ви за това интервю!
