В интервю за “Фигаро” философът Паскал Брюкнер предупреждава Франция и Европа за сериозността на заплахата и наивността, с която западните елити възприемат появата и разрастването на “Ислямска държава”. Той е бил ученик на Ролан Барт, съавтор е, заедно с Ален Финкелкрот, на “Новият любовен безпорядък” (1977 г.), един от новите френски философи. Носител на наградата “Ренодо” за 1997 г. за “Крадците на красота” (Les Voleurs de beauté), той е писател, обзет от песимизъм. Брюкнер беше благосклонен към западното нашествие в Ирак през 2003 г. и един от малцината интелектуалци, които признаха впоследствие, че са сбъркали.
– Вие бяхте от хората, които преди две години смятаха, че сблъсъкът с “Ислямска държава” ще бъде дълъг и жесток. Схванахме ли заплахата?
– Ние никога не сме съвременници на онова, което преживяваме, а историческото събитие възниква в неразбиране. Някои добронамерени умове отричат, че сме в състояние на война: ако под това се разбират окопите от 1914 г. или германската окупация от 1940 г., те имат право. По-скоро става дума за състояние на “война по време на мир”: не виждаме враг в униформа, няма фронт и въпреки това почти всяка седмица избухва кървав инцидент във Франция. Една глуха заплаха тегне над нас във всеки миг: тя може да възникне в обществения транспорт, в супермаркета, на място за поклонение, в училище. Мишените са без значение – цивилни или военни. Всеки може да бъде покосен от куршумите.
Част от интелигенцията би искала да прикрие тази реалност и да се върне към “обичайния си бизнес”: глобалното затопляне, социалния въпрос, дори класовата борба. Другото било странично явление. Но ние трябва да бъдем на висотата на това, което ни се случва; политиците и интелектуалците ще бъдат оценявани по начина, по който са съумели или не да схванат събитието. Истината е, че войната, едновременно военна и идеологическа, едва започва. Трябва да подготвим децата си за състояние на духа, което вече не е “златната епоха на сигурността”, както припомняше Стефан Цвайг през 1939 г. Ние научаваме нещо ужасно: 70-те г. мир, които преживяхме в Европа, след 1945 г. са били само скоба.
– Президентът на републиката се колебае да назове заплахата…
– Само министър-председателят използва термина “ислямофашизъм” през 2015 г. след атентата срещу “Шарли Ебдо”. Можем да разберем семантичното объркване: сърцето на тази гангрена е радикализъм, чието седалище е в Саудитска Арабия, страна, с която ние поддържаме отлични политически и търговски отношения. Саудитците започнаха годината с 45 обезглавявания… Каква е разликата спрямо “Ислямска държава”?
– Все повече се смесват трите религии: юдаизмът, християнството и исляма. Едно и също отношение ли имат те към насилието?
– Да се отрича сам по себе си религиозният факт е смешно. Религиите изразяват духовния стремеж на човечеството и дори болшевиките не можаха да ги изкоренят. Трите монотеистични религии не живеят в една и съща часова зона. Първо, юдаизмът по никакъв начин не е прозелитски и ако включва ортодоксални и фанатици, то той включва също и либерали. Католицизмът организира Втория ватикански събор, той призна своите грешки и престъпления. Което, доколкото знам, не се е случило в сунитския или шиитския ислям.
Папата проповядва любов и милосърдие, а не избиване на неверниците. Юдаизмът и християнството се превърнаха в парламенти, в които могат да съжителстват всички форми на вярата, където крайностите се обуздават. Има фундаменталисти, но те не се взривяват като човешки бомби по четирите краища на света. Идеята, че съществува универсален фундаментализъм, който се казва ту Доналд Тръмп, ту Ал Багдади (лидерът на “Ислямска държава” – бел. пр.), ту истерични равини или опиянени от омраза имами, е невярна. Именно радикалният ислям и само той създава този вкус към доброволното мъченичество, тази мащабна “индустрия на смъртта” (Хасан ал Банна*). В този случай трябва да кажем: без амалгами!
– Има мюсюлмански мислители, които признават тези различия…
– Преди 13 г., на вашите страници, в една статия срещу понятието “ислямофобия” призовах за широко движение в подкрепа на дисидентите в исляма, така както направихме за дисидентите в съветския блок. В продължение на години в Европа, както и в САЩ, ние презирахме просветените мюсюлмански интелектуалци, които искат интелигентно препрочитане на Корана, преразглеждане на догмите, на неравенството между мъже и жени. Вместо това, ние коленичихме пред екстремистите: помислете само, че Тарик Рамадан** беше съветник на Тони Блеър! Плащаме скъпо за своята наивност и възгледа си за исляма като “религия на потиснатите”.
– Хаштаг, песни на Жак Брел, свещи… Какво представляват нашите оръжия срещу тези на враговете ни?
– Сълзите, посланията, възпоменанията са необходими след една колективна травма. Но нашият начин на живот се превърна сам по себе си в жест на съпротива, както показа движението на терасите на кафенетата. Консумирането се превърна в патриотичен акт. Чрез нашите нрави, обичаи, обитаване на градското пространство ние противопоставяме на убийците презрението си на цивилизовани. След кратък период на страх тези рефлекси се възстановиха. Един от парадоксалните ефекти на тероризма е оценяването на дотогава пренебрегваната нация. Целият народ преоткрива историческото си, символично наследство. Французите си върнаха Франция. Двете най-одобрявани министерства са това на вътрешните работи и на отбраната, което е революция спрямо близкото минало.
Да го кажем най-просто: начинът ни на живот не подлежи на преговори. Да започнем да поставяме под въпрос свободите си, да проповядваме “разумно приспособяване”, да изискваме, както поиска кметът на Кьолн, жените да се държат на разумно разстояние от мъжете, би било акт на абдикация.
– Преди две години, на Великден, бяхте в Ербил с източните християни. Те ли са забравените в този конфликт?
– Според разпространеното мнение, християните и евреите нямат работа в земята на исляма. Те се възприемат като узурпатори. Така се забравя, че първо евреите, а след това християните са били там няколко века преди мюсюлманите и са били прогонени от армиите на Мохамед. За част от левицата и от крайната левица, християнинът не може да бъде жертва, защото той по природа е потисник. Що се отнася до еврейското страдание, особено след създаването на Израел, вече не искат да чуват за него. Това е досадна песен. Тя трябва да се замени от единствената, която си струва, тази за мюсюлманите. Това, срещу което трябва да се борим, е “ислямофобията”, превърнала се в заместител на антисемитизма.
– Мигрантската криза, която преживява Европа, засилва тревогата. Може ли “Ислямска държава” да се възползва от тази криза?
– От основно значение е да зачиташ своя враг, т.е. да го възприемаш сериозно и да вярваш на онова, което казва. “Ислямска държава” възприе стратегия, която не е регионална, а световна: тя е способна да удари на няколко континента едновременно. Мобилността на нейните военни части е смайваща. Прокурорът Молен припомни неотдавна, че “Ислямска държава” е станала майстор в прикриването, такия на арабски: да носи кръст, да си бръсне брадата, да се преоблича като християнин са практики, които целят да улеснят по-лесното влизане в Европа.
В този смисъл идването на европейска територия на стотици хиляди сирийски, афганистански, пакистански или други бежанци, може да бъде използвано от “Ислямска държава”, но също така и от “Фронта ан Нусра”, като нов троянски кон. Да не забравяме, че турският президент Ердоган, брат мюсюлманин, заяви през 1996 г., когато беше само кмет на Истанбул: “Минаретата ще бъдат нашите щикове, куполите – нашите каски, джамиите – нашите казарми, а вярващите – нашите войници”. Ние не искаме да повярваме на подобна прогноза: не е ли по природа мюсюлманинът прокълнат на земята? Как би могъл да бъде лош и да цели световно господство?
– Какво мислите за събитията в Кьолн и тяхното медийно отразяване?
– Кьолн е репродукция на европейска територия на пазара на роби в Мосул и Ракка. Разказът на жертвите е поразителен: те се движели сред тълпа от мъже, които ги преценявали, опипвали с мръсни забележки. Кьолн събуди Германия от ангелската доброта. Ще е добре Ангела Меркел да поразсъждава над мисълта на един от своите сънародници, Бертолд Брехт: “Страшно е изкушението да бъдеш добър”. Вместо условно и трезво гостоприемство, тя искаше да направи зрелищно отричане на нацизма, отваряйки границите и то без да се допита до европейските си партньори. Тя приложи филантропията в една-единствена страна, така както Сталин проповядваше социализма в една-единствена страна.
Канцлерът, която е толкова предпазлива обикновено, изпадна в прекомерна щедрост. Тя искаше да измие Федералната република от позора на Третия райх. Германците си направиха добро, правейки Добро, проявявайки добродетелта си по горделив начин. Сега те познават горчивината на неблагодарността. Вместо да бъдат обезумели от признателност, някои чужденци се държат зле. Една илюзия падна, очите се отвориха. Германците, както мнозинството европейци, споделят увереността, че са единственият източник на зло в света. Нашата горделивост е, че вярваме, че сме в основата на насилието в историята. Другите народи са невинни по природа и само реагират на нашата бруталност. Ние ги смазваме, те се бунтуват. Бежанецът е модерната версия на добрия дивак. Той страда, това е по наша вина, ние му дължим подкрепа. Ако той се държи зле, то е защото ние сме били лоши с него. В тази увереност има мегаломания и високомерие: тя трябва да утвърди, че Европа стои вечно на върха на безчестието и другите народи не са отговорни за своите действия.
– Например?
– В едно предаване по “Арте” на 14 януари, заедно с Каролин Фуре и Валери Тораниан, които не вярваха на ушите си, социологът Ерик Фасен обясняваше, че нападенията в Кьолн били политически актове: германките са бели жени, значи господарки. Така той искаше да внуши, че тези актове могат да се преквалифицират като жестове на бунт и следователно да изгубят своята значимост. Белият е цветът на господаря, на заселника, на негодника, разбира се.
Някои феминистки също не останаха по-назад: те осъдиха тези събития, за да припомнят по-добре, че всички мъже са потенциални насилници. Трябва да се удави мерзостта на престъплението в големия мрак на равнозначността. Да се посочат авторите на тези нападения, да се припомни положението на жените като на по-низши в някои страни в Близкия изток, би означавало да се признаем за виновни за расизъм, да заемем позата на арогантни империалисти. Накратко, пак ние сме виновни!
Във войната, която започва, по-малко се страхувам от злобата на фанатиците, отколкото от злобата на вътрешния враг, който всеки европеец носи в себе си и който му нарежда да отстъпи пред онзи, който иска да го подчини.
Сблъсквайки се с извършените ужаси, ние повтаряме: вината е моя, това е моята тежка вина. Дори се намери един философ***, който обясни клането на 13 ноември с “ислямофобските действия” на Франция. Трябва да се ощипем! Докато продължаваме с това постоянно самообвиняване, ще бъдем безсилни пред варварството.
* Египтянинът Хасан ал Банна (1906-1949 г.) е създател на “Мюсюлманските братя” (бел.пр.)
** Тарик Рамадан е внук на Хасан ал Банна, създателят на “Мюсюлманските братя” (бел.пр.)
*** Мишел Онфре (бел.пр.)
Източник: Гласове
Заглавието е на “Гласове”
Превод от френски: Галя Дачкова
