ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 26, 1990 г.
НОВАТА КОНЮНКТУРА
Мисля, че едно от най-потискащите явления в сферата на духа по времето на тоталитарния режим бе официалната конюнктура. На практика това означаваше, че всичко което излизаше извън рамките на официално приетото, беше определяно като индивидуалистично, незряло, антипартийно и т.н. Ако излезеш да се изкажеш например на някакъв обществен форум, задължително беше да започнеш или да завършиш с цитат на Тодор Живков, или поне да подчертаеш приноса му в съответната област. А диапазонът на този „принос” беше много широк – от литературата до рибовъдството или лова. Спомням си, че преди партийни конференции всички изказвания биваха предварително прослушвани. Следваха забележки, съвети, указания, ако някъде се разминаваш с официалната линия, ако си проявил прекалена самостоятелност. В началото на 80-те години трябваше допълнително да обогатявам едно мое изказване с „благотворното влияние на Априлската линия в нашия духовен живот”. Не дай боже пък, ако си проявил повечко критичност, тогава можеше да бъдеш обявен за черногледец и за враг на социализма. Моите старозагорски колеги по перо сигурно ще си припомнят случаи, когато са мъмрени за прекалена критичност в творбите си, за песимизъм и скръбни нотки.
Но още по-обяснимо от днешна гледна точка е, че подобни манипулации се извършваха и на творчески форуми – например на писателски конгреси. Всички изказвания се събираха предварително. Специална комисия ги преглеждаше, съкращаваше и преценяваше и чак след това им даваше „вот на доверие” и зелен коридор към трибуната. Чудно ли е тогава, че от тази трибуна звучаха откривателства от рода, че бившият наш диктатор е „генерален секретар на нашите сърца”, „архитект на Априлската линия”, „най-големият приятел на писателите” и т.н. някои наши поети не се свеняха да го възпяват и в стихове за което според мен не може да се намери по-точно определение от проституиране на таланта. Авторите на подобни стихове, без, разбира се, такива стихове да изчерпваха творчеството им, защото и сега го твърдя – редица от тях бяха действително талантливи, се издаваха с предимство, на вносна хартия, фотопечатно, в изкуствено завишени тиражи, макар че на книжарските лавици книгите им се застъпваха и се задържаха с години. Тези, които не искаха да правят компромиси с творческата си съвест, бяха оставяни на втори план – от издателите, от средствата за информация, от критиката. Не че пътят им бе пресичан въобще, но бяха оставяни да се развиват в сянката на венцехвалените свои колеги. Всичко талантливо се изявяваше в крайна сметка. Но подценяването, незачитането, премълчаванията бяха като бавно действуващи отрови за немалка част от творците. Поетите например бяха изкуствено разделяни на „граждански” и „делнични”, на „градски” и „селски”, на „интелектуални” и „емоционални” и т.н. И все с една цел – да се даде предимство на конюнктурата, на обслужващото върхушката. А казано още по-точно – да се научат всички творци да мислят по партийному, еднакво, според линията. Никаква крачка встрани.
Ето, това бяха само някои от чертите на Нейно величество Конюнктурата във времето преди 10 ноември. Разделяйки се с него, ние не подозирахме, че с нея няма да се разделим: че за нея ще трябва да перифразираме народната поговорка за вълка – конюнктурата цвета си мени, но нравите си не. Тя си съществува чудесно и в условията на демокрацията, дори се разгръща под нейното знаме. Това най-добре се вижда в редица средства за масова информация, в литературни издания, на не малко митинги. Пречистващата вълна на преустройството изтласка на гребена на обществения живот, на културната и литературна сцена наред с хората, притежаващи качествата и таланта за това, и други, които по време на миналия режим са търсили напразно и гражданска, и творческа изява. Но заслужено не са успели, просто поради липса на необходимите качества, на талант. И днес те смятат, че е дошло тяхното време, време да си разчистят сметките и че главните виновници за досегашния им неуспех са хората, които са се изявили. Наскоро един такъв „поет”, получил тласък за амбициите си от обществено-политическата ситуация в момента, когато всеки може да говори всичко ми заяви гневно: „Не ме печатахте преди 10 ноември и сега ли няма да ме печатате, комуняги такива, дето във всяко стихотворение пишехте „С БКП напред!”. Днешното време е време на диалог. Въпреки намиращата злоба в гласа на моя опонент, се опитах да го убедя, че причините, поради които неговите стихотворения не са били печатани и няма да се напечатат, не са политически, те са естетически. С други думи – никакви избори, никакви пленуми и никоя власт няма да го направят поет.
За съжаление не са малцина тези неуспели, но апетитни за слава автори, нереализирали се вманиачени понякога хора, които смятат, че сега е техният момент, техният час че утре ще бъде късно. И в резултата – оголени амбиции, развихрени страсти, груб натиск. Не, така не може. Поне в изкуството.
Но и обществено-политическата обстановка в момента с нейната неизбистреност, със старата тиня и новите, често недотам чисти вливания, е благоприятна среда за развитието на поповите лъжички в неистина кресливи жабоци. В услуга на новата конюнктура е тоталното отрицание на всичко отпреди 10 ноември – личност, икономика, култура. В услуга е и „жълтото” отношение на част от опозиционната преса към действителността, търсене на негативно-сензационното с цел на всяка цена компрометиране на политическия противник. Помага на сегашната конюнктура и поведението на някои нови имена на политическата и културната сцена, които се опитват да играят втръсналата ни се роля на „последна инстанция” (сякаш са забравили уроците от близкото минало), те винаги са изразители на „единствено вярното” мнение, запушват си ушите (и изданията си) за други становища. Макар че доскоро са издигали лозунги за плурализъм. Елементарно е отново да прилагаме критерия: кажи ми какви са убежденията ти, за да ти кажа колко си талантлив. Талантът може да принадлежи на която и да е партия, но той е длъжен да бъде преди всичко истински художник.
Не зная, може би времето ще постави всекиго на действителното му място. Но неприятното е, че самите ние сме временно в този живот и след толкова дълго чакане да си отиде старата конюнктура, сега не ни се чака отново. Лично на мен ми се иска днешният читател, зрител, слушател по-скоро да се домогне до онзи непогрешим критерий, който точно разграничава талантливото от бездарното, искрената пристрастност от приспособленчеството и нагаждачеството, изстрадано споделеното от демагогията.
А може би конюнктурата винаги ще съществува като необходима опозиция на таланта.
Таньо КЛИСУРОВ
Таньо Клисуров за новата конюнктура
