[ad id=“225664″]
БЯС В ДО МАЖОР
До днес живях без теб. Какво ти пука,
че утре ще живея пак без теб? –
лапни-шаран, захапал яка кука,
и Конник без глава в пламтяща степ.
Тъй смешно остаряващ Оцеола –
с перо в калпака, станал за джумбуш,
или – извадил шпагата си гола,
на пейката – квартален Скарамуш.
Един наивен Старец – без морето,
Граф Монте Кристо, грохнал в своя Иф.
Пич, който поживя си общо взето
с надеждата край теб да е щастлив.
По-тих от Ралф в Умиращите птици,
ще скитам като влюбен в теб глупак.
И – ЗЕК на Александър Солженицин,
ще пукна в своя варненски ГУЛАГ.
Един Балзак – с кафета в дози конски,
но само не поет… Ох, не Поет.
Или ще бъда граф Андрей Болконски,
захапал своя черен пистолет.
Ако изчезна, името помни ми –
Валери Станков – бяс във до мажор.
И аз – дори отвъд! – ще нижа рими
със гениите в ангелския хор.
Написа: прекрасният варненски поет Валери Станков
