ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 15, 1990 г.
ПО ПОВОД НА ПУБЛИКУВАНОТО „СИНДРОМ НА ПРИДОБИТА БЕЗОТГОВОРНОСТ”
ВИНОВНА ЛИ СЪМ
● Открито писмо до Лъчезар Лазаров, журналист във в. „Септември”
Другарю Лазаров,
През 1990 г. навършвам 32 години трудов стаж като детски лекар. Работила съм като участъков педиатър, яслен лекар, ординатор в детско отделение, зав.детски поликлинично отделение, главен специалист по майчино и детско здравеопазване. Прегледала съм и съм излекувала хиляди деца от Чирпан и Стара Загора. Дългогодишният ми професионален и организационен опит ми позволяват критично да осмисля написаното от Вас за мен в първата част на статията „Синдром на придобита безотговорност”, поместен в бр. 7 от 23 януари т.г. във в. „Септември” и да заявя публично: „Да, виновна съм”…
… Виновна съм, че през тези 32 години няма нито един случай в моята практика, заради който да съм имала угризения на съвестта, че не съм направила всичко необходимо и възможно в името на здравето и живота на децата…
… Виновна съм също, че като зав.-отделение, в съответствие със своята длъжностна характеристика и по силата на своята вътрешна убеденост, че „контролът е висша форма на доверие” (Ленин), съм проверявала ежедневно различни аспекти от дейността на своите сътрудници…
… Виновна съм, че когато, по искане на сестрите от отделението им бе заделено работно време за работа с документацията в детската консултация, при посещение в един ден на всички детски консултации, заедно със старшата сестра, не намерихме на работното място тези медицински сестри. И не премълчах.
Виновна съм, че не съм премълчавала, когато намирам медицинската сестра да плете в детската консултация…
Виновна съм, че проверявам работните тетрадки на своите сътрудници, за да видя с какво уплътняват трите или четирите часа за работа на участък, а и понякога проверявам на място дали и как е извършена домашната визита (като сама преглеждам детето, без да накърнявам нечий авторитет), но съм констатирала и отразяване на фиктивни визити. Във всеки един участък, освен болни има и редица здрави, но социално застрашени деца, които изискват активен патронаж. Благодарение на активния патронаж в кв. „Лозенец” смъртността на децата до една година е прецедент.
Виновна съм, че не съм научила някои сестри как да работят с майките, та да не чуват репликата „тая пак иде”…
… Виновна съм, че изисквам висока квалификация от лекарите и сестрите и използувам всички възможни форми, за да ги стимулирам да учат. Конкурсът „Най-добра детска сестра” е една от формите, които приема Съветът на средните мед. кадри, чийто членове са нашите сестри, а това, че аз се стремя той да бъде полезен и ефективен, а не самоцелно мероприятие, трябва да прибавите към моите вини…
… Виновна съм, че не съм могла да науча преди всичко медицинските сестри, с които работя от дълги години, че профилактиката и лечението на болните деца не са взаимно изключващи се, че тъй наречените нормативи за натовареност на час не са самоцел, а израз на определени здравни потребности от педиатрична помощ, че лекарят, в случая педиатърът и педиатричната сестра, трябва активно да търсят своите болни, а не те да ги намират, понякога в напреднал стадий на заболяването.
Много са още моите вини, но ще цитирам още една и ще свърша. Виновна съм, че когато прегледам тежко болно дете с опасност за живота, а родителите отказват хоспитализация, аз грабвам детето и линейката и лично го отнасям в болницата, настанявам го в детска клиника и чак тогава си тръгвам. Обикновено по-късно родителите ме разбират, въпреки че се е налагало да търся и прокурор.
Както виждате, др. Лазаров, опитах се да допълня Вашия „репортаж” с редица мои вини, които, така публично признати от мене, сигурно ще Ви донесат удовлетворението, което вероятно търсите, защото освен като лична амбиция, без да зная защо, не мога да си обясня необективността на Вашето изложение.
29.01.1990 г.
С почит: Д-р К. Петкова
Б.Р. писмото поместваме с незначителни съкращения, наложени от големия му обем, но в останалата част то не е редактирано.
