Покрай кръглата маса седим и върти ни надежда,
че отново за нас света в някой ден ще се повтори,
но увяхва денят на Луната под тънката вежда
и задъхан край лампата нещо с мухите говори.
Закъснели за мигове, но уморени от чакане,
се топим върху лактите, както стопява се времето
и потъваме в тъмни тунели, подобно на влакове,
а зад нас нощта сипе звезди от небесната черга.
И къде ли сме гледали, слепи от жажда и взиране,
щом дори не видяхме човека с прегръдка в ръцете си
и наместо пред него, пред сенки на хора се спирахме,
а пък той подир нас от вървене изтри си нозете.
Трябва още сега да се върнем за него и тихо
да прошепнем в ухото му обич, и тъй да го стоплим,
че очите му вместо в солена вода да се крият,
да потънат в зеления смях на тревите наболи.
Да изпием на екс, по чирпански , тъгата му стръвна
като люта ракия, а после да седнем до него
и да пеем, додето живота отново покълне
под окото на изгрева, сякаш е за последно…
22.05.2016
Йордан Пеев
