Всекидневните скандали само отклоняват гражданите от важния въпрос кой и как ни управлява и защо го допускаме
Юлиан Войнов, www.jvoynov.com
От години в България е практика всеки ден да избухва някакъв скандал, който да концентрира цялото внимание на обществеността. С течение на времето това оскандаляване на публичното пространство се превърна в част от нашето ежедневие. Извращенията във всички области на живота придобиха чудовищни размери и са истинско изпитание за човешката психика. Те раждат отчуждение, омраза, бягство и невменяемост в медицинския смисъл на този термин. Те създават повсеместна непоносимост към другия, взрив на престъпността, демографска криза, провал на здравната система. Българските деца масово отиват да учат в чужбина. Броят на младежите, които изобщо нямат намерение да кандидатстват в наш университет, тази година е рекорден, което означава само едно: катастрофа за нашите университети. На Запад отиват почти всички ученици от елитните училища. Това дава представа за бъдещите попълнения на пазара на труда в България и за темповете на икономически растеж.
Много хора си задават въпроса на какво се дължи тази апокалиптична картина и защо България се провали в усилията си да създаде по-добър живот за своите граждани. За много хора връзката между правилното функциониране на институциите, включително на съдебната система, и условията за работа и живот остава непряка и неясна. Но всъщност начинът, по който работят институциите, е в основата на нормалния живот на всеки гражданин.
Проблемът на нашето ежедневие не е имагинерната държава, нито политическите партии сами по себе си, още по-малко пък демокрацията. Проблемът е начинът, по който българинът беше привикнал да възприема властта и институциите по време на комунистическото минало, когато човекът, заемащ висшия партиен пост в държавата, беше източник на истината от последна инстанция. Целият държавен апарат и всички институции в държавата изпълняваха безпрекословно желанията и заповедите на този човек и неговия кръг, без да е от значение дали това отговаря на законите на страната или не. При достатъчно проява на съвест, продиктувана от страх от обществено недоволство, понякога законите се променяха, за да удовлетворят изпълнението на вече предприетите действия.
Това, което виждаме днес, е същото разбиране, че властта може да бъде упражнявана еднолично – без значение какви са изискванията на закона и изискванията за институционална независимост. Упражняването на властта се възприема като еднолична дейност, в която човекът на върха дава разпореждания надолу по веригата, а подчинените му изпълняват безпрекословно. Именно в този начин на упражняване на властта може да се открие лумпенизираното разбиране за „силната ръка“, която е необходима на България, за да въведе ред и правила. Но „силната ръка“, чието олицетворение в момента е Борисов, е пълен антипод на демокрацията. Силната ръка е другото име на авторитаризма, който се крепи не на спазването на законите и зачитането независимостта на институциите, а точно обратното – на тяхното обезсмисляне, овладяване, подчиняване и разрушаване.
Върховенството на закона се основава не само на правото, но и на правосъдните институции. За да функционират те, е необходимо спазването на формални процедури. Това е колкото нормативен, толкова институционален и процедурен въпрос. Обикновено хората се подчиняват на закона не толкова защото разумно преценяват разходите и ползите от неговото спазване или се боят от наказание. Подчиняват се, защото са убедени, че законът е фундаментално справедлив и са морално приучени да го съблюдават. Те са далеч по-малко склонни да съблюдават закона, ако са убедени, че е несправедлив.
Дори и закон, който се възприема за справедлив, се смята за несправедлив, ако се прилага неравнопоставено и ако богатите и властимащите го заобикалят .
Това отново повдига въпроса за отговорността на институциите и процедурите и способността им да правораздават справедливо. Важна роля играе и едно нормативно измерение. Защото как може една институция да принуди богатите и властимащите, ако те самите не са убедени в някаква степен в необходимостта от самоконтрол или поне в необходимостта да принудят други като тях да спазват законите? Ако съдиите, прокурорите и полицаите могат да бъдат подкупени или сплашени, както се случва в България, какво значение има наличието на формална институция.
Разразяващите се ежедневни скандали и тяхното медийно отразяване са безсмислено занимание, което служи само за отклоняване на вниманието от най-важния въпрос пред гражданското общество – как се упражнява властта. Разкриването на нарушения и злоупотреби, на кражби и престъпления не води до никакви резултати, които да променят средата в държавата. Единственият резултат са нови скандали за нарушения и злоупотреби. Защото самата държава функционира като мафиотски клан, членовете на който си организират взаимни интриги и скандали, за да овладеят нови позиции, нови активи и свеж обществен ресурс. А обществото е заливано ежедневно с поредната порция „разкрития“, които никога не биват проследявани и никога не става ясно какъв е крайният резултат. Защото от чисто икономическа гледна точка е напълно необяснимо как 99% от дейността на една фирма може да е свързана с печеленето на обществени поръчки. Това няма никаква пазарна логика. Напротив, във всички учебници по финанси зависимостта на една фирма от един-единствен клиент се счита за брутален риск.
Ръководството на една такава фирма на Запад просто щеше да бъде сменено на първото акционерно събрание.
В основата на всички скандали и разкрития обаче не стои престъпната далновидност на криминалния контингент в държавата, нито безпомощността на държавните институции. Всичко това е следствие от начина, по който се упражнява властта в България – от криминалната същност на тази власт. Упражняването на властта в името на общественото благополучие има като резултат прозрачност на взиманите управленски решения, изграждане и стабилизиране на институциите, гарантиране на пълна независимост на съдебната система от политическо вмешателство, облекчаване на бизнес средата чрез разумен регулаторен режим и предотвратяване на картелирането и монополизирането на икономическите дейности, въвеждане на съвременни методи на взаимодействие с държавната администрация, включително електронно правителство и дигитализация на документооборота, справедлива изборна система, включително чрез дигитален достъп, и т.н., и т.н. За съжаление това, което виждаме, е точно обратното на посоченото, или ако нещо се случва в тази посока, то е половинчато и поради тази причина неработещо.
Крайно време е българските граждани да обърнат внимание кой и как управлява държавата. Защото няма абсолютно никакъв шанс условията за живот да се подобрят дори минимално, ако държавната власт продължава да се упражнява по мафиотски тертип, на принципа на омертата и личната признателност. Ако българите не намерят сили да се противопоставят на този начин на управление, то враждебността, престъпността, демографският срив, необразоваността и здравният колапс ще се превърнат от преодолими проблеми в определящи и незаобиколими фактори за развитието на България през следващите десетилетия. Една древна държава с хилядолетна история, която ще остане да живее само в спомените на онези, които отдавна са я напуснали, и в учебниците по история. Както и в докладите на международните институции, сочещи я като пример на провалена държава!
снимка: МИХАЕЛА КАТЕРИНСКА
„Силната ръка“, олицетворявана в момента от Бойко Борисов, е антипод на демокрацията.
Нито една институция не реагира на разкритието, че има строителна фирма, която печели 99% от обществените поръчки, за които кандидатства.
Източник: Сега.бг
