Зимата идва. Тя винаги идва след лятото. А понякога и след пролетта. Сетих се за една друга пролет . За Пражката.
Беше през 1968. По това време живеех в Елхово – град със силно военно присъствие. Там беше разположен прословутия елховски полк, службата в който е била изпитание за не едно и две поколения войници и офицери. Спомням си, че след завръщането на нашите войници от Чехия, това дълго време беше тема на разговори вечер, когато идваха гости у дома. Разказваха се какви ли не истории, на които аз като малък надавах ухо, въртейки се около масата на възрастните. Една от темите беше за героизма и жертвоготовността на руските войници. Случката беше почти една и съща. Винаги на мостовете са стояли хора – живи вериги, които са препречвали с телата си пътя на руските танкове. И най-отпред са стояли три или четири майки с пеленачета в ръце. За да не удари някое дете, руският танкист е насочвал танка в реката. “Какъв героизъм! Каква саможертва! Браво на руснака!”- цъкаха с уста мъжете на масата и отпиваха поредната глътка ракия. “ – Ами, майките а? Не са ли те по – силни от танковете?” – питаше майка ми и всяваше смут в мъжките приказки. . .
Женска работа, аз съм само на 8 години и ми ясно, че едно бебе не може да е по-силно от танк, пък дори и с майка си. Пък тя ми казва, че като порасна щял съм да разбера…
Разбрах. Една зима, колкото и да е дълга, след нея винаги идва пролет.
Зима след пролет
