В началото на юли Германия беше сполетяна от най-голямото природно бедствие в последните 60 години. Наводненията отнеха живота на най-малко 180 души, а много други все още се издирват.
Най-тежко пострада районът в басейна на река Рейн.
Диана Иванова живее в един от наводнените райони. Колата й е потопена, както и първият етаж от току-що ремонтираната й къща. Това звучи стряскащо, но в Германия го наричат „мека катастрофа“, защото има много по-пострадали райони – такива, в които водата е изтръгнала железопътни релси, разрушила е напълно къщи и пътища.
В следващите редове Диана Иванова разказва как катастрофата е извадила на показ извънредната съпричастност на германците към пострадалите.
…
Първо е само тихо. Никакъв звук. Водата ни е заляла тихомълком, градината, мазето, вече се е промъкнала в дневната, пълзи към пианото. “Качваме на втория етаж най-важното!” Аз се оглеждам. Първото, което взимам – бяла риза, която съм купила през деня.
После водата започва да спада. После идват много звуци наведнъж – хеликоптери, сирени, тежки автомобили. Така ще е дни наред. Новини за намерени хора и трупове в ливадите. После са звуците на агрегати, помпи, бормашини. Усещането, че сме заедно.
***
Миризмата на тиня. Аз я познавам от наводненията в Прага през 2002. Но сега тази миризма е у дома. Навсякъде е. Тинята, която остава след голямата вода. В нея има отрови, изляла се нафта, бензин, всичко, което водата е влачила и разрушила по пътя си.
Боклукът се изхвърля първо направо на тротоара. Планини от боклук, тиня, всичко, което тинята е заляла. После идват контейнери, които пълним заедно със съседите. Боклукът сякаш не намалява. После идват на помощ още хора от съседни градове. Вижда му се краят.
***
– Господин Майер, нашата катастрофа, в сравнение с тази на други места, е все пак мека. Защо сте така пребледнял?
Забелязвам, че често използвам израза “мека катастрофа”. Мисля, че с него успокоявам самата себе си. При нас няма изчезнали съседи, няма разрушени къщи, няма изкривени улици. Всичко е поправимо.
Господин Майер обаче продължава да е пребледнял. Дошъл е да види щетите от наводнението. Той ще ремонтира нашето парно отопление, което е в килера и беше под вода. Отговаря ми:
– Думата все пак е катастрофа.
***
Вече познаваме всички съседи. Срещаме се на улицата, когато водата започва да се оттегля и може да се ходи навън с ботуши. Всички говорят тихо. Няма вода, няма ток, няма интернет, няма телефонна връзка.
Наличието на съседи обаче е успокояващо. Колко е хубаво, че не сме сами! Всички са живи!
В първите дни само ние имаме ток, кутията с електрозахранването на първия етаж не е засегната. Така с помпата на съседите отдясно и нашия ток правим импровизирана инсталация в розовия храст и лавандулите. Всички се радват. Дори можеш да си вземеш студен душ.
***
– Може ли тази оранжева ехинацея?
– Разбира се, за подарък ли е?
– Не, за малко цвят в двора.
Жената ме поглежда и веднага разбира.
– Вие сте от засегнатите ли? И дума да не става, няма да ми плащате нищо.
Аз едва сдържам сълзите си. Вече не ги сдържам.
***
Думата “засегнати” е особена. Никога не съм била в такава ситуация. По-скоро съм била от другата страна, аз съм съпровождала “засегнати”. Много съм чувствителна. Важно е как я произнасяш. Можеш да ме разплачеш, можеш да ме обидиш.
На всеки въпрос дали имам нужда от помощ отговарям с “да”.
Виждам, че всяка ръка помага. Колкото повече – толкова по-малко тиня, толкова по-бързо нормалност. Но нямам нужда от дълги разговори и оплаквания. Дразня се много на общ приятел, който постоянно се оплаква какви хубави неща отиват на боклука. Дразня се от всякакви анализатори, които говорят как ще паднат цените на къщите, как туризмът в целия регион ще отиде на кино, как това и онова…
***
Най-хубавото са хората, човещината, любовта. Безгранична солидарност.
Имаме нужда от кола. Нашата е под вода и нова ще имаме едва след 4 месеца. Пращам съобщение до всички мои групи и приятели. След 5 минути вече имам автомобил, който можем да ползваме докогато имаме нужда.
Вечерите завършваме с импровизирани концерти. Някой приятел идва, сяда да оцелялото пиано – един стар и чудесен Ritmüller, и свири. Снощи при нас е Урсула, учителка по пиано, която живее на час от нас, сготвила е храна за 10 души, после сяда на пианото и свири за нас. Бах, Сати, Шуман, Франкхаузер. С тялото си усещам как музиката храни, някъде навътре, онзи невидим фундамент, върху който всеки ден стъпваме отново.
– Имаме топла храна, ориз с нахут и салата. – Млад мъж с брада се усмихва срещу мен, виждайки ме да излизам с кални ботуши от мазето.
– Сега ще попитам останалите дали искат и ще ви кажа. Откъде сте?
– От Кобленц.
От нас до Кобленц при сегашните условия са 45 минути, част от пътя на магистралата е пропаднал. Пак съм готова да се разрева. После взимам шест порции. Днес сме толкова.
– Има и прибори – казва младият мъж. Добър апетит.
Появяват се други:
– Ние сме от Кьолн. Искаме да помогнем. Какво можем да направим?
Пращам ги при съседите, които са възрастни и сами, синът им се бори с последиците за неговата къща в съседно градче и не може да е на място. Идват следващите:
– Ние сме от Крип. Не можем да седим така в градината вечер, като знаем, че на няколко километра от нас има катастрофа.
Те са четирима души с колелета, сякаш са тръгнали на излет. Няколко часа остават с нас, пълнят контейнерите.
Заедно сме. Нищо че е катастрофа.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
