Българската историография твърди, че след заселването на българите под Дунава и до 870 г., не са имали своя писменост (литературен език и съответстваща на фонетиката му азбука), а са ползвали гръцка писменост, както за международните си контакти, така и за вътрешна употреба.
[ad id=“263680″]
Това ще рече, че Аспаруховите уногундури са били безписмовни, т.е. нямали са литературен език и обслужваща го азбука. Историците, проповядващи тази антибългарска идеология не са пожелали да прочетат и анализират малкото древни български автори и в т.ч. Сказанието на един от първите наши публицисти Черноризец Храбър.
Моят анализ на чутовното съчинение на Храбър, което наричам „За писменáта”, датира създаването му след Преславския събор през 893 г. Очевидно той е дал отпор на гръцките попълзновения да доминират в културния живот на България.
Съчинението на великия българин и до сега не е оценено по достойнство. То е превеждано и преписвано многократно с всичките пороци, заложени му от заинтересовани среди. Например от изначалния Лаврентиев препис са съхранени 78 почти идентични преписа, а Берлинския и Марчанския препис носят, с различието си, допълнителна информация, послужила ми за разбирането на Сказанието.
Обект на моя анализ тук е второто изречение от прословутата творба. Според превода на Кую Куев то гласи: „Когато се кръстиха бяха принудени (да пишат) славянската реч с римски и гръцки букви без устроение”. В началото на работата си ще отбележа, че преписвачите са записали като етноним на българския народ понятие, което е преведено със „славяни”, респективно „славянски”. Дали българският академик е знаел, че понятието „славяни” се появява през 1601 г. в книга на Мавро Орбини е неизвестно. Още повече, самият Храбър е посочил пак там, че Борис е български владетел.
„Когато се кръстиха” от превода на К.Куев разбирам, че става дума за събитие, с което се поставя във времето следващата в изречението забрана да се пише „…българската реч с римски и гръцки букви без устроение”. В това трябва да се включи и внушението, че забраната се отнася както за ползвани до тогава български букви, така и новата азбука на Кирил и Методий, създадена от тях през 6363 г. от Сътворението на света, което прави 858 Хр. година (6363-5505). Очевидно под израза „Когато се кръстиха” трябва да разбираме случилото се на Осмия вселенски християнски събор, проведен в Константинопол през 869-870 г., когато е осъществено споразумението между василевса Василий І и цесáря (император) Борис за официализирането на Българска християнска автокефална църква в диоцеза на Константинополския патриарх и някои други изгоди за българския владетел и династията му срещу загубата на българската културна идентичност.
Така определен от преводача смисъл на разглежданото изречение, говори, че василевсът е наложил на цесáр Борис промяна в българската писменост, изразяваща се в това, че българската реч следва да бъде записвана с гръцки или латински букви.
Синтаксисът на изречението подсказва, че забраната и покръстването са били свързани както по време, така и като дипломатически акт. Самата забрана, обаче, говори, че до момента на промяната българите са ползвали някакви забранени с тази промяна букви. Също така, става ясно, че до момента писмеността на българите е била основана на литературен (писмен) език, което значи, че той е имал граматични норми. Като обобщение на двата извода установявам, че българите са имали писменост. Горната постановка изисква да се определи същността на променената по тоя начин и ползвана до момента от българите писменост. Това ще рече да разгледам възможни варианти на тая променена писменост и логиката на тяхното съществуване:
1. Българите на са ползвали писменост.
Този вариант е абсурден, защото противоречи на самата забрана.
2. Българите са писали на своя език с гръцки букви.
В този случай забраната не променя нищо, следователно е безсмислена, от което съдим, че подобен вариант на българска писменост не е съществувал.
3. Българите са ползвали гръцка писменост (гр.език и гръцки букви).
Това предположение е също така безпочвено, защото от забраната българите имат изгодата да заменят чуждия гръцки език със своя български. Подобни цели Василий І несъмнено не е имал.
4. Българите са имали своя изконна българска писменост (български език с българска азбука).
От всички възможни разгледани варианти този е единственият, който е в изгода на византийския универсализъм и в ущърб на българите.
Направеният анализ на второто изречение от Сказанието на Черноризец Храбър доказва категорично, че българите, преди споразумението между василевс Василий І и цесáр Борис от 870 г., са ползвали своя изконна българска писменост и това поставя цивилизационните достойнства на българската държава в нова светлина, което е повод да се гордея, че съм българин.
Автор: Светослав Диамандиев – исторически криминалист
