ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 19, 1991 г.
„ДА СИ СТАНАЛА ПОП, А НЕ ЖЕНА“
или още веднъж за еманципацията
Моите събеседнички не са подбирани по никакви признаци – те са две обикновени жени, с обикновени семейства и грижи, с професии, в които преобладават жени. Инж. Маргарита Топалова е преподавателка в Техникума по строителство, а Янка Иванова е проектантка в ИП „Хранмашпроект“. Темата – спечели ли жената от еманципацията. Единствената уговорка – да бъдем откровени.
Я.Иванова: Всичко съм загубила, макар че никога не съм се стремяла към еманципация. За българската жена никога не е било леко, защото се объркват понятията жена-съпруга-майка-слугиня. Разбрала съм, че ако изглеждам добре като жена, ще пострада семейството ми. Избрала съм семейството, за моя сметка, разбира се. Омъжена съм близо 20 г., но все още нямам собствено жилище. Живеем при родителите на съпруга ми, но като отделни домакинства – това ми дава известна самостоятелност. Съпругът ми дълги години работи извън страната и аз бях поела изцяло грижите за двете ни дъщери – ученички вече в Музикалното училище. Това ми костваше много, защото време за себе си почти нямах. Разкъсвана съм между работата си, която обичам, и семейството, на което също държа. Особено следобед се чувствувам подтисната, защото вече мисля какво ще пазаря, откъде ще го взема, какво ще приготвя за вечеря и за закуска на следващия ден. Бих останала в къщи, ако парите ми не са необходими на семейството. Но в никакъв случай не искам да остана само в кухнята – ще работя по професията си и ще се занимавам с неща, които ми доставят удоволствие. Атмосферата в семейството зависи от жената-вечер, когато се съберат всички, трябва да усетят нейното присъствие, а като по цял ден ме няма, как да стане това? Аз помня спокойната атмосфера в моето семейство, но майка ми започна работа, когато вече бях ученичка в техникума. Българските мъже са възпитани във феодален дух – и навън, и в къщи се отнасят с пренебрежение към жената. Моите дъщери вече сами ми дават съвети, че трябва да променя начина си на живот, че трябва да отделям повече време и за себе си. И двете ми казват, че не искат техният живот да прилича на моя. Дано. Според мен жената трябва да работи на половин ден, за да може да бъде пълноценна съпруга и майка, да се чувства и тя самата добре и удовлетворена от всичко, което трябва да свърши.
М.Топалова: Съвсем не на смях казвам, че мъжът е измислил еманципацията. като началник той може напълно да разчита на жените, които са по-изпълнителни, по-организирани, по-прецизни. Като съпруг счита, че жената трябва да си върши женската работа – така както е от веки веков. Вече 11 години съм омъжена, но все още живеем с родителите ми в един апартамент. това ми пречи да създам свой ред, да включа и съпруга, и дъщеря ми в домакинството. В интерес на мирното съвместно съжителство правя компромиси. Правя ги всеки ден, затова се чувствам полужена, полумайка, получовек. Не мога да виня и съпруга си. Когато останем сами, той ми помага повече, но това е рядкост. Нямам време за много неща, които ми доставят удоволствие, други – не мога да си позволя поради липса на средства или собствено жилище. Деля всеки час между работата, детето, домакинството, родителите си, които са възрастни хора и искат също внимание и грижи. Вечер мисля за учениците, денем – за дъщеря си: какво не успях да й кажа, докъде стигнахме с урока… Стигнах до извода, че за да бъде пълна професионалната реализация на жената, трябва или да няма семейство, или някой изцяло да поеме грижите й за него. Докато се омъжа работих, по специалността си в СДМКО – израснах до контролен инженер. Но още като родих детето, разбрах, че не мога да се справям с „двете дини“. И се отказах от работата си, станах учителка. Първите години ми беше много трудно, но имах все пак повече време за детето. Сега най-много ми тежи, че време за лични занимания нямам. Вече не съм далеч от мисълта да регистрирам фирма, за да мога сама да организирам времето и силите си. Смятам, че тогава бих могла освен да се занимавам с проектиране, да отделям и една седмица, за да шия гоблени, което върша с истинско удоволствие. Мисля, че моята дъщеря няма да повтори грешките на нашето поколение – ние изживяхме еуфорията да бъдем равни навсякъде с мъжете. Това е една илюзия, с която трябва да се простим и ние, и обществото. Мисля, че си струва да върнем жената към истинската й природа.
Допълнение на авторката. Един ден от годината заменихме за 364. И имахме всичко, което ни липсваше през останалите: самочувствие и хубава прическа, цветя, подарък, нежност, вечеря в ресторант… Дори когато разбирахме фалшиво приповдигнатия тон, с който се чувствуваше „нашият ден“, ни се искаше да вярваме, че действително ни оценяват по достойнство. И като съпруги, и като майки, и като колежки. И ни разбират, и ни вярват, и ни обичат. Без присмех и ирония, без пренебрежение. Защото какво е един ден без останалите 364, в които сме просто жени, които бързаме ту за работа, ту за в къщи, тичаме до детската градина или супермаркета, или докато „върти пералнята“, готвим, или докато гледаме „Всяка неделя“, кърпим. За нашите мъже всичко това е нормално и трябва да го вършим, защото „да си станала поп, а не жена“, както гласи най-честият отговор. Времето е тежко за всички. Но най-вече за жената, която е потънала в грижи за изхранването и за добрия вид на цялото семейство. Както винаги, българката съумява от нищо нещо да направи. Но светът гледа по друг начин на нея. Неотдавна на въпрос на журналист съветник от екипа на г-н Ран отговори, че докато има такива жени, България няма да загине. Дали това беше обикновен мъжки комплимент на изискан джентълмен, или една истина, видяна с чужди очи, не знам. Но във всеки случай бе приятно да го чуем. Дано и нашите политици и законодатели /естествено повечето мъже/ не са пропуснали покрай ушите си тази препоръка и дадат чрез законите известен шанс на българката. Защото не само ум, чар, търпимост, жертвоготовност, каквито качества тя е показала, че има, са нужни на България. Може би няма да се съгласите, уважаеми читатели, с нашите разсъждения. Знаем, че има и други мнения, че можехме да разкажем за многото жени герои, които успешно се справят с трудни и за мъжете ситуации. Нека не тръгваме отново към изключенията, които ни отреждате най-често място в президиумите или в ръководствата на съответната служба. Нека, променяйки обществото, започнем промяната с отношението към жената. Може би това е най-прекият път към Европа, от която има какво да научим.
Недялка ФИЛИПОВА
„Да си станала поп, а не жена“, или още веднъж за еманципацията
