„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.” – Лев Толстой.
За света на операта важи същото – всички комични опери си приличат, всяка трагична е трагична по своему. В смеха участват всички видове лицеви мускули, плюс присвиване през корема и подпомагане с махане на ръце и крака в някои случаи. В трагедията – може само сълзите да се стичат от очите…
Комичната опера „Дон Паскуале” от Гаетано Доницети на сцената на Операта е безспорен успех за трупата. 220 години едновременно са достатъчно далеч, за да „изтънее” хуморът и да не се превиваме от смях, но в случая не е така. Тези 220 години „отлежаване” правят музиката още по-съвършена и вълшебна и приближават героите на операта до всеки един от нас. А те са си и всъщност много близко. Богат 70 годишен чичо /направо дядо/ иска да се ожени за млада жена и го прави, обаче тя го побърква от претенции и разходи и всякакви там прищявки. И богаташът се отказва от този авантюристичен за него брак и жени младата дама за племенника си. Синът ми веднъж се удиви: „Защо трябва три часа да гледам нещо, което ти ми разказваш с три изречения?!”.
Ами защото трите часа първокласна музика наистина си заслужават и то всяка минута. Е, „Дон Паскуале” не е три часа де, а и колкото там да е, те се извървяват неусетно. Толкова е спретната визията, и мобилизирана – музиката, че цялото действие минава неусетно. Удоволствие е да усещаш, как една музика на 220 години звучи на моменти толкова модерно, толкова съвременно и е толкова …гъста, наситена и плътна като най-фината и съвършена…шоколадова торта. Абсолютно удоволствие за сетивата! Сякаш долу пред сцената се развива действие по шоколадови вълшебства с ноти, завихрено от главния кулинар, младият познавач на фините и засукани десерти от виенските майстори Димитър Косев. А на сцената артистите сякаш не пеят, не, а удоволстват с шоколадените удоволствия на музиката.
Цялата сценография и костюмите на Ася Стоименова, перуки, грим, всичко – напомня модерна приказка. „Все едно гледаш „Алиса в страната на чудесата” – каза младият диригент Димитър Косев. А то взе, че премиерата съвпадна с рождения ден на Луис Карол – писателят, „бащата” на Алиса. Ето ти и щастлив знак! Много красиви костюми и перуки, изработени чудесно в операта, много красива крайна визия. Нещо в сценографията като че ли не ми достигаше. Все се чудех тези етажерки за книги в библиотека ли са или за бутилки алкохол в бар, като второто може би е по-вероятно. Защото обикновено в барова среда възрастните мъже си търсят млади жени. Виж ако бяха етажерки за книги и търсеха младите гаджета в библиотеките на университетите, може би щеше да е по-различна съдбата им. Но нейсе! Това са си само разни волно нахлули мисли.
Солистите в премиерния спектакъл на „Дон Паскуале” бяха много добри до един, като разбира се, звездата беше Деси Стефанова /Норина/ и то си е редно и си е така. Не само че Деси е певица от артист от висока класа. А защото тя БЕШЕ самата Норина, с нейните игри и закачки на истинска жена.
Цялото представление се развива кукленско и би харесало и на средностатистическия тийнейджър, омагьосан от света на визуалните ефекти. Защото изглежда модерно и звучи така, както изглежда. Сладостта му е в стегнатия и концентриран вкус на музиката и гласовете, който се изменя в действието и е ту натурален, ту фин-млечен, ту с ядки, ту със сушени плодове…Но е вкусен, много вкусен. Има вкус …на щастие.
Защото в края, нека да припомним началото на тези размисли:
Всички щастливи хора си приличат, всяко нещастен е нещастен по посвоему.
Хората, които свириха и пяха „Дон Паскуале” на сцената на 27 януари си приличаха с тези в залата, с публиката. Както си приличат щастливите хора.
Уляна Кьосева
