Град Авдиивка, началото на март. От другата страна на отдавна замрялата гара живее Ирина. Стените на къщата ѝ са перфорирани от шрапнелите. Няколко от дупките са направени от снаряд, който пада в задния ѝ двор преди няколко месеца и отнася десния ѝ крак.
„Когато ми казаха, че ще отрежат останалата част от крака ми, не се разстроих. Само попитах сина ми дали ще се грижи за мен“, спомня си Ирина.
„Когато той каза „да“, почувствах, че всичко ще бъде наред.“
„Липсва ми да работя и да се разхождам, но всичко е наред. Загубих крака си, така е. Тук се случват такива неща. Не е причина да спра да живея“, казва Ирина с усмивка на лицето.
Тя е един от последните жители на Авдиивка, които са избрали да останат в града въпреки продължаващите руски атаки. И които не смятат, че опасността за тях там е по-голяма, отколкото в някой друг украински град.
Миналата седмица украинските военни предупредиха, че Русия превръща града в „място от постапокалиптични филми“, като засилва обстрела и настъпва по фланговете. Авдиивка започва да се превръща в развалини, казаха властите.
Градът е разположен на самата фронтова линия в Донецка област, на около 90 км югозападно от обсадения Бахмут. Преди войната е имал население от над 30 000 души. Днес в него са останали около 2000.
Ирина, която дава интервю в началото на март, преди Украйна да наложи ограничения върху достъпа на журналисти в района, не смята да напуска града.
„Няма смисъл да се тревожим за обстрела. Или те удря и умираш, или не. Това е като да се тревожиш, че ще получиш сърдечен удар“, казва тя.
„Тъжно е, че Украйна в момента е едно толкова опасно място за живеене, но не можем да направим много по въпроса.“
Заради ограничената интернет връзка в града някои местни жители нямат достъп до новини. Други – като Ирина – съзнателно избират да не търсят информация.
„Не искам да слушам колко лошо е положението в Авдиивка. Искам да остана тук, за да може животът ми да остане нормален“, казва жената.
Дима
Дванадесетгодишният Дима живее недалеч от Ирина. Той и сестра му Вика са две от общо 43 деца, останали в Авдиивка към началото на март. Подобно на Ирина, семейството на Дима се опитва да запази някакво чувство за нормалност. Те прекарват дневните часове над земята в къщата си и слизат в мазето само през нощта, когато обстрелът е най-интензивен. По къщата им все още няма сериозни щети.
„Когато шрапнел или ударна вълна нанесе някаква повреда, ние просто я поправяме. Това е безкрайна работа, но на нас ни харесва къщата ни да изглежда добре“, обяснява бащата на Дима – Серхий.
Изборът да останат над земята крие значителни рискове, но на това майката на Дима отговаря, че „те са деца – те трябва да растат в къща, а не в мазе“.
Двойката обаче се притеснява, че властите ще евакуират принудително децата им.
„Полицията се опита да ни убеди, че децата не могат да живеят тук, но те грешат“, казва тя.
На въпрос дали се страхува, Дима поглежда към майка си. „Ако родителите ми не се страхуват, аз също не се страхувам“, казва той.
Приятелите на момчето отдавна са заминали със семействата си. Той би искал да може да играе с тях на улицата и да ходи отново на училище, но в крайна сметка това не е негов избор. Решението е на родителите му.
Свитлана
През последната година Свитлана живее в мазето под разрушената сграда, която някога е била нейна къща. В задименото и тъмно помещение тя трепери от студ.
„Трудно е да се повярва, че ситуацията може да стане по-зле“, казва тя.
Докато говори, голям артилерийски снаряд експлодира наблизо. Стените се разтрисат и малки парчета бетон падат от ниския таван. Свитлана започва да плаче.
„Дори не ме интересува обстрелът“, казва тя. „Просто трябва да намеря дърва отнякъде. Понякога имам чувството, че ако бомба ме убие, ще е по-добре, отколкото да умирам бавно тук от студа.“
Въпреки експлозиите, отекващи по улиците, тя грабва палтото си и излиза навън, за да попита своя приятелка в друг квартал на града дали има дърва за огрев.
В цяла Авдиивка хората са изправени пред подобни предизвикателства: откъде да намерят храна и дърва за печката? Как да проветрят пълните с дим мазета? Кога е безопасно да излизат, за да зареждат телефони, челници, батерии?
Доброволците и украинските власти са се опитвали няколко пъти да евакуират Свитлана.
„Преживях девет години война. Защо да си тръгвам сега?“ отговаря тя. „Родена съм в Авдиивка и не познавам друго място освен това.“
Валерий
Недалеч от мястото, където Свитлана отива да търси дърва, живее Валерий. Стъкла пукат под обувките му, докато крачи до входа на общото мазе. 65-годишният мъж не реагира, когато наблизо избухва взрив, нито пък вдига поглед, когато звукът на дрон изпълва улицата. В Авдиивка на всеки няколко секунди се чуват експлозии и за някои бойните действия са се превърнали във фонов шум.
Попитан за дрънкането на автомати от съседна улица, Валерий повдига рамене. Той не знае никакви подробности. С изненада научава, че убежището му е само на малко повече от 1 километър от настъпващите руски позиции.
„Остава им само 1 километър? Нямах представа“, въздъхва той. „Е, дори вече не съм сигурен как изглежда Авдиивка. Опитвам се да стоя под земята и винаги, когато трябва да изляза, не отивам далеч“, казва той.
Валерий казва, че ще остане, „докато положението в Авдиивка не стане твърде зле“.
Доброволците от местната военна администрация казват, че често чуват този отговор. Те са притеснени обаче, че когато цивилни като Валерий решат, че в града е станало „твърде зле“, за тях вече ще е твърде късно да го напуснат.
