Жените с кожените палта. Как се събират снимки от репресиите срещу мюсюлманите

Репресиите срещу българските турци не се изчерпват с насилствената асимилация от 80-те. Има и по-ранни вълни на преименуването и прогонването. Историята е разказвана много пъти, но в нея липсва едно: снимки. Такива има, но почти не са публикувани в България. Тук за първи път ще видите част от тях, събрани на едно място.

Няколко неизвестни фотографии пристигнаха по имейла, сякаш за да напомнят за една огромна липса – у нас няма визуална памет за дългогодишните репресии над българските турци.

Това, което има, е проучени документи и писмени източници за бруталното насилствено преименуване на турците в България, започнало на 24 декември 1984 година. В него за по-малко от три месеца са променени имената на над 800 хиляди души. Това престъпление, наричано от комунистическите власти „Възродителен процес“, завършва с протести и с експулсиране на над 320 хиляди души в Турция през лятото на 1989.

От този 5-годишен период са останали покъртителни фотографии на заминаващите от границата, но няма други визуални спомени – например от репресиите и протестите.

Нещо повече – това преименуване от 80-те, последвано от масово прогонване, има своя предистория с няколко други вълни на репресиите. Но и от нея не е останала визуална памет. А всъщност снимките съществуват. Просто засега са малко и не са публикувани на едно място.

1950 г. Първата снимка

В началото на 50-те години американският фотограф Джак Бърнс пътува от Лондон за Истанбул, за да направи поредица репортажни фотографии за списание LIFE от влака Ориент Експрес. Той снима във всички държави по пътя.

На гарата в Одрин вниманието му е привлечено от група жени с еднакви кожени палта. Тези фотографии ще се окажат исторически и ще станат известни в Турция именно така – “жените с кожените палта” – единственото визуално свидетелство, което имаме днес, за насилственото прогонване на турците в България през 1950-1951 година.

“Видях тези снимки в интернет през 2014 година за първи път. Направиха ми много голямо впечатление”, казва Зейнеп Зафер, която днес е преподавател и литературен историк в Университета в Анкара. Тя е съавтор на антологията “Когато ми отнеха името”, в която са събрани стихове, разкази и спомени на хората, пострадали от насилствените асимилации на 70-те и 80-те години.

Самата Зейнеп е родена в пиринското село Корница и от дете преживява репресиите срещу своите родители и съселяни. После самата тя преминава през арести, съпротива срещу репресиите, съдилища, изселване вътре в България и накрая експулсиране в Турция.

Зейнеп Зафер от години събира свидетелства за асимилационната политика на българската държава срещу българските турци и помаци. Но ето че и тя самата е видяла за първи път снимката на Джак Бърнс на „жените с кожените палта“ 64 години след създаването й.

Какви са тези кожени палта

“[През 2014 г.] вече знаех, че одеяла и кожени палта са били разменяни тогава за 15-20 декара земя“, казва Зейнеп Зафер в разговора, който водим по телефона.

Тя съпоставя снимката с историческото време: „Тези фотографии документират именно това – снимки на прокудени жени, които току-що са слезли на гарата в Одрин. Те нямат право да изнасят левове или злато и преди да тръгнат за Турция семействата продават земя или друга собственост, за да купят нещо ценно. Смятат да го продадат в Турция, за да имат средства за оцеляване през първите дни“.

Зейнеп Зафер напомня, че в началото на 50-те години в България има купонна система и такива палта не се продават по магазините, те се смятат за буржоазна отживелица. Според нея жените са носили тези палта само няколко дни, в един от които е правена и снимката.

„На фотографиите се вижда, че често те не са им по мярка, че е купувано това, което може да се намери, в суматохата. Те не се вписват в другата част от облеклото на депортираните. По очите на жените се вижда също трагедията, която изживяват, страх и тревога от неизвестността”, добавя Зайнеп Зафер.

Зафер смята, че изселването от 1950-1951 и това от 1989 доста си приличат, защото стават бързо и хаотично. Но според нея следващата изселническа вълна – тази, която протича между 1969 и 1978 е малко по-спокойна, не може да се сравни с етническото прочистване през 1989. Вижда се на фотографиите много ясно, казва тя: „искат се визи, има един период на подготовка, знае се какво следва“.

Когато открива фотографията на жените с кожените палта, Зейнеп си дава сметка, че никога не е виждала фотографии от самата депортация в България, а чак от времето след това, при пристигането на хората в Турция. Това се оказва траен феномен – документите, които съществуват, са предимно на чуждестранни фотографи и на турски кореспонденти и журналисти, правени след депортирането, вече от другата страна.

Според Зейнеп Зафер причината е проста. “Хората предпочитат да снимат щастливи мигове и събития, които им носят щастие, а раздялата никога не носи щастие. Освен това заминаването става бързо, то е суматоха, като на погребение, никой няма време за снимки – нито заминаващите, нито оставащите близки. Аз съм свидетелка на такива изпращания през 1978 година, покъртителна картина, но не си спомням някой да е снимал… Всичко ставаше безмълвно, със сълзи…”

Едно малко изключение

Едно от изключенията идва през октомври 1969 г. Тогава 23-годишната журналистка Шюкран Сонер е изпратена от вестник Джумхуриет (Cumhuriyet) да отрази потеглянето на първата група изселници от България за Турция.

Самата Сонер е изселена от Прищина в Турция със семейството си, когато е 10-годишна (1954). Нейните репортажи и фотографии в поредицата “Изселването” на Джумхуриет свидетелстват за драматичните моменти, за раздялата с близките и съседите в едно шуменско село. Освен че пътува из цялата страна, до София, Пловдив, Кърджали, Асеновград и близките до него села Долни Воден и Горни Воден, както и до Пазарджик, Бургас и Шумен, Сонер придружава изселниците в 19-часовото им пътуване с влак.

На 7 октомври 1969 влакът тръгва от Шуменската гара в 19.30 и на 8 октомври пристига в Одрин около 15.00 часа.

Протест на жени мюсюлманки, 1973 г.

Друго интересно изключение са фотографиите на 17-годишния Мехмед Уруч през януари – март 1973. Това е тежък период за жителите на село Корница, откъдето е и самата Зейнеп Зафер.

Мехмед Уруч успява да заснеме протест на жени от селото, които се опълчват на насилствената смяна на имената. Този визуален документ е от малкото открити досега, които опровергават твърденията, че в България не е имало съпротива срещу режима.

Ученикът прави снимки на събитието от две различни места – от прозореца на къщата си, която е близо до площада, и от по-висок, но и по-отдалечен от протеста баир.

Уруч е наясно какъв огромен риск поема и дори не споделя това с баща си. Крие филмите над 17 години и едва през 90-те прави фотографиите обществено достояние, първо на сайта на Корница.

Мюсюлмани под строй и загадъчният автор на снимки

Има още две важни фотографии, но авторът им е неизвестен. Те са изпратени във Франция на дисидента Алфред Фосколо и документират друго престъпление, за което няма никакви визуални следи.

Става дума за преименуването на мюсюлмани в село Барутин през 1972 г.

Получателят на снимките Алфред Фосколо, а и самата Зейнеп Зафер са убедени, че авторът на снимките е от Държавна сигурност. Една от тях става и лице на сборника “Когато ми отнеха името”.

Зейнеп Зафер е убедена в историческата значимост на тези фотографии. Защото снимки има – и от протестите, и от потушаването им. “Но те са направени от Държавна сигурност“, смята тя.

Според нея снимките на тайната полиция са използвани в процесите срещу осъдените организатори на протестите и се намират в досиетата на тези хора.

Но тя предупреждава и за една особеност, каквато са инсценираните снимки. Има и пример: в ръцете на Байрям Гетов се дава брадва и му се окачват ножове, и така го снимат на площада, за да служи това като доказателство, че той се е опълчил срещу реда.

Самият Гетов е разказвал това на Зейнеп Зафер, след като е видял снимките. Той е осъден на 12 години затвор и сега е в Турция.

„Такива снимки са правени и на нас, протестиращите, и предавани на турското посолство. Аз още не съм успяла да стигна до тези снимки, защото турските архиви на Външно министерство не са отворени. Но знам, че те са тук, в Турция”, убедена е Зейнеп Зафер.

Най-страшното: осемдесетте

“Много участници в протестите през 1984 година в Кърджалийско, както и хора от Ябланово, които са участвали в протестите през януари 1985, са ми разказвали, че всичко е било заснемано с камери и фотоапарати. Пак от Държавна сигурност. За да виждат кои са напред и за да бъдат привиквани, за да бъдат разпитвани и наказвани. Но явно тези снимки са били унищожени, не съм виждала такива в досиетата. Смятам, че извършителите, които са натрупали богат опит, са били още по-предпазливи и са унищожили лентите”, казва Зейнеп Зафер.

Когато идва вълната на голямото изселване през лятото на 1989 година, тя вече е експулсирана в Турция и гледа всичко това по телевизията и чете в турските медии. Най-много я впечатляват товарните влакове – част от прогонените така са превозвани до Турция.

“Тези влакове ги наричаха в Турция “влакове на срама”, спомня си тя. Особено впечатление й правят фотографиите на двама турски фотографи – Бехчет Гюналан от Одрин, и Казъм Заим от Истанбул, изселник от Косово.

Според Зейнеп има смисъл разпръснатото документално фотографско наследство да бъде изследвано и събрано.

“Тези фотографии ще показват това, което никакви описания и статистики не могат да предадат – а си мисля, че могат дори да предотвратят други евентуални планове за прогонване, въобще. Смятам, че запечатаните мигове ще сближават хората – защото никой не би желал да преживее това, което обективът е запечатал. И ще помогнат на самите жертви да надмогнат травмата, нанесена на тяхната психика,” убедена е Зейнеп Зафер.

* Зейнеп Зафер и Диана Иванова са в процес на събиране на фотографиите, документиращи асимилацията и репресиите над българските турци.

** Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.