„Всичко, което ни е известно за войната, го знаем от „мъжкия глас“. Ние сме в плен на „мъжките“ представи и на „мъжките“ усещания за войната. На „мъжките“ думи. Жените мълчат“, пише през 1983 г. беларуската писателка и нобелов лауреат Светлана Алексиевич.
Тя е първата, която си поставя за цел да потърси, запише и събере на едно място разказите на жени, участвали на фронта през Втората световна война. До онзи момент никой в тогавашния Съветски съюз не го е правил. Дори самите жени не са си помисляли, че техният разказ е важен.
39 години по-късно някои от дъщерите, внучките и правнучките им също се сблъскват с война. Техните гласове обаче отекват несравнимо по-силно. В следващите редове са събрани три истории – на три различни украинки, с техния „женски глас“ и „женски“ думи за войната, преобърнала живота им през последните 13 дни.
„Живот, побран в два куфара“
- Да намеря каски, жилетки, комплекти за първа помощ за журналисти;
- Да организирам евакуацията на приятели и непознати;
- Да намеря временни жилища за пристигащите;
- Да пиша статии;
- Да купя храна от почти празния магазин;
- Да преброя колко живота бяха разрушени от Русия;
- Да не плача.
Така изглежда списъкът със задачи за деня на Катерина Сергацкова. Пише го на 4 март в Лвов. Избягала е там от Киев заедно с мъжа си и двете им деца. Решават да напуснат града чак на петия ден, след като Русия нападна Украйна.
Същия избор през последните почти две седмици са направили още милиони украинци. По данни на ООН само тези, преминали границата, са над 1,7 млн. души, а разселените вътре в страната са много повече.
За Сергацкова и съпруга ѝ внезапното заминаване не е новост. Тя е родена в Русия, но израства в Симферопол на полуостров Крим. Когато Русия анексира полуострова през 2014 г., младата жена е принудена да го напусне. Съпругът ѝ е принуден да направи същото, но от Донбас, след като проруските сепаратисти превземат региона.
Сергацкова освен това е журналистка, главна редакторка на независимото украинско издание Заборона, където работи заедно със съпруга си. И двамата имат опит във военни региони – тя в Ирак, той в Сирия, Чечня, Мианмар. Но когато войната е у дома, нещата изглеждат различно.
„Успяхме да вземем само няколко неща – няколко дрехи, една камера, една бронежилетка, памперси, Хари Потър легото на по-големия ми син и флумастери, защото по-малкият не може да живее без тях“, разказва Сергацкова в статията си за Los Angeles Times.
„Всичко останало оставихме в апартамента си. Целият ни живот – побран в два куфара.“
Киев се е превърнал в град на затворени мостове, опашки пред супермаркетите, въоръжени мъже, барикади.
В колата, на излизане от Киев, Сергацкова отбелязва колко променен ѝ се вижда градът – усещане, което е имала и преди, като военен кореспондент в Източна Украйна. На петия ден от войната Киев се е превърнал в град на затворени мостове, опашки пред супермаркетите, въоръжени мъже, барикади от тухли и стари автомобилни гуми по улиците.
Преди 8 години по подобен драматичен начин само за дни се преобрази и Донецк, спомня си тя.
„Войната променя из основи облика на градовете; отпечатва се върху всичко, което преди е изглеждало нормално“, пише 34-годишната Сергацкова.
„Дори небето сякаш променя цвета си и придобива сивкав, гнил оттенък. С всеки изстрел и всяка експлозия цветовете на града се отмиват все повече и повече, смесвайки се в мръсна, хомогенна маса.“
В момента журналистката работи от Лвов и чака „този безкраен кошмар да свърши“. Междувременно помага и с намирането на подслон за десетките хиляди, принудени да напуснат домовете си.
Част от екипа ѝ също като нея е в западната част на Украйна, други вече са извън страната. За да могат да продължат работата си безопасно обаче, те, както и много други украински журналисти се нуждаят от бронежилетки, каски, батерии, радиостанции. За целта преди около седмица Сергацкова основава дарителската инициатива „24.02 Fund„. Със събраните пари ще бъде купена нужната техника и защитно оборудване. Така Сергацкова вижда личния си принос към обединените усилия на украинците.
„Цялата страна се е обединила в едно пулсиращо сърце“, казва тя и добавя: „което руските снаряди могат да пробият във всеки един момент.“
„Моля ви, не пускайте децата си тук“
Именно тази надвиснала опасност кара и една 86-годишна украинска жена в Киев да иска да даде своя принос към прекратяването на войната.
В продължение на повече от 60 години Свитлана Петровска е преподавала история и познава миналото. Носителка е на Ордена на усмивката – международно отличие за дейности, носещи радост на децата, и е Заслужил учител на Украйна.
Тя е от смесен украински и еврейски произход – нейната баба и леля ѝ са убити от нацистите по време на клането в Бабий Яр. Самата Петровска ясно си спомня бомбардировките и евакуацията към Русия през 1941. Затова и вярва, че има моралното право да се обърне към руския народ и по-специално – към руските майки, към които са отправени всичките ѝ надежди.
„Ние имаме много проблеми, но ще си ги решим сами“, обръща се Петровска към тях. „Не ни трябват руски войски тук. Моля ви, не пускайте децата си. Извадете ги от армията, спрете тази война“, продължава обръщението на възрастната украинка, публикувано в Youtube.
„Навремето заедно спряхме нацистите. Все още можем да го направим с ваша помощ. Помогнете на Украйна, помогнете на руската армия, спасете децата си. Моля ви, апелирам към вас, излезте на улицата, пишете петиции. Изисквайте незабавно прекратяване на войната. Ние вярваме във вас.“
В апела си към руските жени Петровска споменава и телефонната линия „Върни се жив“, която украинските власти откриха на 27 февруари. На нея роднини на руските войници могат да се обадят и да потърсят информация за своите бащи, братя, синове. Освен нея украинските власти откриха и онлайн платформа, на която могат да се видят видеа и снимки на пленени руски войници. Там роднини също могат да разпознаят близките си.
„Майко, татко, не исках да идвам тук. Накараха ме“, казва руски войник, за който се твърди, че е пленен, в едно от видеата.
Инициативите вече доведоха до реакции – десетки семейства съобщиха, че за първи път са научили, че техните близки са изпратени не на учения, а да се бият в Украйна.
„Ще останем до края“
„Ще изчислим колко цивилни или военни са загинали в атаките, но никога няма да можем да изчислим колко пациенти не са били диагностицирани навреме и колко пациенти са починали, защото не са били лекувани. Това ще е огромен брой хора.“
Думите са на друга, трета украинка. Освен битките отвън на улицата, всеки ден тя е свидетел на по-малки, лични битки, случващи се зад стените на Националната педиатрична болница в Киев.
Заради продължаващия обстрел над града д-р Леся Лисиция работи в мазето на болницата. То е превърнато в бомбоубежище, с матраци, възглавници и чаршафи, прострени по пода. Липсват основни медикаменти, намаляват дори и запасите от храна и вода. Въпреки това Лисиция и колегите ѝ продължават да се грижат за десетките си малки пациенти, болни от рак.
За много от тях е препоръчитeлно да бъдат преместени в друг център в Лвов, където ситуацията е по-сигурна, а нужните медикаменти – все още достъпни. Но пътят от Киев до Лвов е огромен риск. От началото на руската инвазия досега властите в Украйна са обявили 406 смъртни случаи на цивилни, включително най-малко 14 деца.
„Пациентите и техните родители ме питат дали е безопасно, а аз им казвам: не знам“, казва лекарката пред NBC News. „Дори не знам дали е безопасно да излизаме навън. Възможно е да излезем близо до болницата и да бъдем ударени.“
От 25 февруари насам болницата се е превърнала в дом за нея, съпруга ѝ, който също е лекар, и двете им деца – на пo 2 и 5 години. Попитана какво се е променило в живота ѝ през последните няколко дни, д-р Лисиция е категорична: „Всичко.“ В момента дели биографията си на живот преди и след руската атака. Единственото нещо, което не се е променило, е, че пациентите все още се нуждаят от грижи.
„Първата нощ беше страшно, разказва тя пред MedPage Today. Събудила се е от „странен звук“, мислейки си, че или сънува кошмар, или е полудяла. Тогава поглежда във Фейсбук и разбира, че не е единствената в този „кошмар“.
„В началото бях уплашена, наистина“, казва Лисиция. Но с времето се успокоява, защото по думите ѝ не е възможно да живееш в стрес през цялото време.
„Ще продължим да правим всичко, което е важно за нашите пациенти“, казва украинската лекарка. „И ще останем до края.“
