Снимка: Bloomberg |
„Политическият риск“ традиционно е призмата, през която западните правителства и бизнеси анализират външния свят. Тази рамка създаде собствена доходоносна глобална индустрия, която може да замъгли толкова, колкото и да изясни, пише за Financial Times Бен Бланд, директор за Азиатско-Тихоокеанската програма в Chatham House и бивш кореспондент на FT в Хонконг, Джакарта и Ханой.
Откакто преди два месеца се завърнах в политическия хаос на Обединеното кралство, след 14 години в Азия, бях поразен от факта, че много азиатски правителства и компании сега гледат на нас през същата тази призма на политическия риск. В разговорите с високопоставени азиатски функционери те продължават да изразяват една всеобхватна загриженост: можем ли да разчитаме, че Обединеното кралство, Европа и САЩ ще останат ангажирани, когато са изправени пред толкова много проблеми у дома?
От сътресенията в правителството на Борис Джонсън до страховете от завръщане на Тръмпизма, от продължаващата сила на крайната десница във Франция до тлеещото напрежение в ЕС, политиката на запад изглежда едновременно нестабилна и непредвидима.
В Токио, Сеул, Джакарта и Ню Делхи мнозина се надяват, че САЩ, Обединеното кралство и ЕС ще засилят своите дипломатически, икономически и свързани със сигурността ангажименти в региона, за да му дадат повече възможности и да му помогнат да се противопостави на все по-мощния и агресивен Пекин.
Но нарастващите политически рискове в западния свят подкопават големите стратегически планове на нашите правителства да играят по-голяма роля в Индо-Тихоокеанския регион и да преследват широкоспектърна конкуренция с Китай. Много от азиатските ни приятели се съмняват в нашия ангажимент, в желанието ни да използваме ограничените ресурси и нашата издръжливост, в рязък контраст с трайното присъствие на Китай в техния Север.
Не става въпрос само за това колко дълго Джонсън или Джо Байдън ще останат на постовете си, а за това доколко те наистина дават приоритет на Азия и каква част от техния ценен политически и финансов капитал са готови да похарчат за региона, когато са изправени пред криза с издръжката на живота у дома, с напрегнати държавни бюджети и война в Европа.
Голяма част от дългосрочната работа по изграждането на дипломатически и военни отношения трябва да падне върху професионалистите в държавните служби и армията. И все пак способността им да играят тази устойчива, надпартийна роля е ограничена от политическото напрежение и по-широкия финансов натиск.
Вземете плана на Байдън „За изграждане на по-добър свят“, който беше стартиран миналата година, за да контрира китайската инициатива „Пояс и път“. Този план се справи малко по-добре от своя буксуващ местен съименник. Американски представители, работещи по Индо-Тихоокеанския регион, критикуваха неуспеха на администрацията да представи по-добро икономическо предложение за региона.
Индо-Тихоокеанският фокус на Обединеното кралство, който беше обявен миналата година като част от интегрирания преглед на външната политика и тази за сигурността, също беше осуетен от политическите реалности. Подновеният акцент върху най-динамичния регион в света звучи добре на хартия. Но дори преди нахлуването на Русия в Украйна Министерството на външните работи, Британската общност и развитието имаше трудности да се организира след политически мотивираното поглъщане на Министерството на международното развитие през 2020 г. Войната в Украйна допълнително отвлече ресурси и внимание.
Великобритания трябва да си сътрудничи по-тясно с европейските си партньори в Индо-Тихоокеанския регион, особено с Франция и Германия. Твърдата позиция на правителството на Джонсън по отношение на преговорите след Брекзит обаче прави това невероятно трудно на практика. Докато западни официални лица и анализатори често поклащат глави, шокирани от неспособността на Япония и Южна Корея да преодолеят историческите си различия, дипломатите в Токио и Сеул гледат на нервните френско-британски отношения също толкова смаяно.
Тъй като нашата политика вероятно ще остане променлива, а азиатски ни партньори – предпазливи относно способността ни да бъдем ангажирани с тях, трябва да погледнем по-критично към нашите капацитет и основни интереси. Къде съюзниците на САЩ, Обединеното кралство и ЕС могат да имат най-голямо въздействие с най-малко ресурси? Къде можем да си сътрудничим ефективно помежду си въпреки различията?
Трябва също така да мислим по-внимателно за нашите сравнителни предимства в конкуренцията с Китай, вместо да сме обсебвани от всяко едно нещо, което Пекин прави. Трябва да използваме различните си силни страни във финансите, образованието, медиите и меката сила, вместо да се опитваме да имитираме усилията на Китай за изграждане на инфраструктура.
Демокрацията винаги ще генерира известни вътрешни смущения. Но степента на сегашните ни социални, политически и икономически сътресения накърнява нашата репутация в Азия и способността ни да осъществим стратегическите си цели в региона.
