Снимка: pixabay.com |
Една загадка на съвременния живот е как толкова много от нас изпитват недостиг на време, въпреки че работим по-малко от нашите предци. През 19 век профсъюзите агитираха за „осем часа работа, осем часа почивка и осем часа за това, което искаме“. През 20 век те успяха да извоюват по-кратко работно време. Но какво се случи с цялото това свободно време, което спечелихме, за да правим „каквото си искаме“, се пита Сара О’Конър на страниците на Financial Times.
Не става въпрос за проблем с възприятието: на нас наистина не ни достига време. Данните на ОИСР показват, че средното време, което хората прекарват като свободно, е намаляло от 80-те години на миналия век. През второто десетилие на този век средното свободно време е по-малко в 8 от 13 държави, за които има налични данни. То е спаднало с 14% в Корея, 11% в Испания, 6% в Нидерландия, 5% в Унгария и 1% в САЩ.
Броят на хората във „времева бедност” (които ОИСР определя като тези, за които делът на свободното време и възстановителните дейности е по-малко от 60% от средната стойност) се е увеличил от 2000 г. насам в 10-те държави, за които има данни.
Един от факторите е, спадът на седмичното работно време вече не намалява. Обичайната работна седмица се установи на около 40 часа за служителите на пълен работен ден в страните от ОИСР от 90-те години на миналия век. Но само това не може да обясни намалението на свободното време.
Изследване на Resolution Foundation сравнява подробни проучвания за използване на времето от хората във Великобритания през 1970-те и 2010-те години. Данните показват същия натиск върху свободното време, както в други страни, като жените са по-притиснати от мъжете. През 70-те години мъжете и жените в трудоспособна възраст са имали по около 6 часа свободно време на ден, докато днес мъжете имат 5 часа и 23 минути, а жените – 4 часа и 47 минути.
Жените вършат повече платена работа, отколкото през 70-те години, а мъжете вършат повече домакинска работа, но най-голямата разлика се състои в това колко време и двете групи отделят за грижи за децата (което не е класифицирано като свободно време в тези проучвания). Жените отделят над два пъти повече време за грижи за децата, отколкото през 70-те години, въпреки че прекарват много повече време в платена работа. Мъжете също прекарват много повече време в грижи за децата. Което поражда въпроса: кой се е грижел за децата през 70-те години?
Когато зададох този въпрос в Twitter, бях затрупана от отговори на хора, които казваха, че тогава децата предимно са играели навън без надзор, връщайки се за хранене и лягане. Човек си спомня за игрите по строителни площадки и мотаенето по партита, отпивайки от питиетата на възрастните.
Промяната на отношението на родителите към риска може би е фактор. Възможно е също така сега да мислим за „грижата за децата“ по различен начин. Проучванията молят хората да описват своята „основна дейност“ през целия ден по 10-минутни блокове. През 70-те години грижата за децата по-често се е случвала на фона на домакинска работа или общуване, докато сега тя се усеща по-скоро като самостоятелна дейност. Много се изписа за плюсовете и минусите на „хеликоптерното родителство“ (обсесивната грижа за децата – бел. прев.). Като работеща майка мисля, че е възможно също така на родителите, които работят, просто да им липсват децата и те да искат да се съсредоточат върху тях, когато получат възможност.
Има и една по-фундаментална промяна. Въпреки че до известна степен винаги сме имали много задачи, сега технологиите затрудняват разделянето на времето ни между работа и игра. Както Дерек Томпсън писа в Atlantic, „свободното време става все по-рехаво“. Ако гледам телевизия, докато проверявам служебния мейл на телефона си, аз в свободно време ли съм или на работа? Ами ако гледам смешно видео, докато седя на бюрото си? И тъй като границите се размиват, усещането за работата ли се подобрява или пък това за свободното време се влошава?
За офис служителите пандемията замъгли границите повече от всякога. Но работата от вкъщи също позволи на хората да си върнат времето, прекарано в пътуване: скъпоценни нови частици от време, от които много служители не са склонни да се откажат.
Синдикатите в някои страни сега възобновяват настояването си за по-кратко работно време. Във Великобритания Конгресът на професионалните съюзи призова за четиридневна седмица, докато в Германия и Австрия някои иновативни колективни договори позволяват на работниците да предпочетат намалени работни часове вместо по-високо заплащане. Но въпреки че през последните десетилетия работим по-малко, ни е по-трудно да разпускаме.
Хората често отчитат със съжаление, че Джон Мейнард Кейнс е сгрешил през 1930 г., когато е предвидил преход към 15-часова работна седмица. Икономистът обаче знаеше, че няма да е толкова лесно. „Мисля, че няма държава и народ, които да очакват с нетърпение ерата на свободното време и изобилието без страх“, написа той. „Защото сме обучавани твърде дълго да се трудим, а не да се наслаждаваме.”
