Държавата не е прахосмукачка, която да върнеш, ако откриеш скрити дефекти. Но при г-н Борисов се случва точно това. Докога ще си играем на тука има, тука няма? До пълното заличаване на държавата ли? – пита Ивайло Дичев.
Знаете ли какво ме дразни най-много в управлението г-н Борисов? Мога да преглътна злоупотребите, издигането на некадърници, неслучващите се реформи, изобщо всичко, за което си говорим във Фейсбук. Но това, което истински ме вбесява, е безотговорното популистко погазване на държавния континуитет.
Тука има, тука няма (държава)
Ето пресен случай – драмата около ООН. Можеше да запази г-жа Бокова, можеше да я смени още когато се завърна на власт. Но той избра да обяви, че тя е кандидатура на Орешарски и следователно всички вини трябва да се търсят у него. Или да вземем още по-безумния случай със злополучната АЕЦ в Белене. Можеше да я спре, можеше да я построи. Той обаче реши да се „дистанцира” – била престъпно решение на предишните. Какво излиза? Че идването на власт на ГЕРБ е един вид номадско нашествие, което занулява съществуващата държавност и започва да строи от нулата. Сигурно някой конституционалист ще го обясни по-прецизно. Аз просто искам да обърна внимание на обстоятелството, че подобни пози имат наистина деструктивен ефект върху крехката ни гражданска култура.
Една и съща ли е държавата сега и преди три години? Принципът на държавния континуитет означава, че новият управник поема главните ангажименти на предшествениците си, независимо дали му харесват или не. Ако ще му тежи да ги изпълнява – ами да не се хваща! Държавата не е прахосмукачка, която да върнеш, ако откриеш скрити дефекти. Но г-н Борисов си позволява точно това: прави ни на прахосмукачки, за които си иска парите обратно. Изведнъж открива, че имало едни пари за плащане, че били подписани едни договори, че човешкият материал бил лош…
В международните отношения трудно можеш да се измъкнеш от принципа на континуитета – освен ако не става дума за преврат, война, революция. И понеже навън никой не е склонен да се впечатлява от номерата на Борисов, той ни ги играе на родна сцена. Друг бил издигнал Бокова, друг бил поръчал „Белене”. И ето, че наместо да обсъждаме неговите управленски решения, ние се хващаме за гушите – русофили срещу русофоби, носталгици срещу антикомунисти. А междувременно умира и последната надежда, че има нещо като българска държава.
Ивайло Дичев
Сериозните държави постъпват другояче
С тази си хватка г-н Борисов не е новатор. Ползват я пламенно комунистите, които идват на власт, отричайки да имат нещо общо с „монархофашизма”. Опитват да я приложат и крайните седесари през 1990-те, обявявайки комунизма за престъпен и дори несъществуващ. Във външнополитически план тази работа не успява, защото България е част от една система от държави, където няма как да се измъкнеш от идентичността си. Но във вътрешен план – о, сладост на разрушението, на самоотрицанието!
Сериозните държави правят друго – поемат не само юридическите си задължения, но и моралната отговорност за престъпленията, които са извършили предшествениците им. Тук веднага се сещаме за Германия, но си спомняме също така как при Ширак Франция пое отговорността за режима на Виши. Другояче постъпват в Турция с арменския геноцид, в Русия с Гладомора. Къде ще се подредим ние? Ще продължаваме ли да си играем на тука има, тука няма? До пълното заличаване на държавата?
