Като „едно от най-важните събития в италианската столица, което представя българското изкуство“ определи изложбата на Иван Милев в Рим Н. Пр. Тодор Стоянов, Извънреден и Пълномощен Посланик на Република България в Италианската Република, съобщиха за ЗАРАТА.
В присъствието на цялата българска дипломатическа мисия в Италия, в галерия „България“ на Българския културен институт в италианската столица миналата вечер бе открита експозицията „В странство“ на известния казанлъшки художник.
Експозицията на Художествената галерия – Казанлък на Иван Милев е придружена с цитат от неговия дневник: „Аз те моля, моля те, изскуби моите къдрави кичури коса и изплети въже от тях. Изплети въже и го препаши о твоя тънък стан под гърдите, точно под твоите хубави гърди. Вземи моята обезобразена глава, изгори всичко по нея – нека остане само белият череп с големите дупки, в които почиваха очите ми, напои го с благоуханията на твоите устни… Надясно от триножника ми плува в светлината недовършената картина, изобразяваща целувката на смъртта – едно голо тяло, тялото на моята умряла любов, из което се нахвърляни цял куп рози, кървави есенни рози.“.
Думите са от 1917 г. Дневник, който сам художникът озаглавява „По пътя на страданието“.
Това е време гранично, време смутно, в което странникът, роден в Казанлък, е въвлечен в Голямата война, като част от Първо балонно отделение на Северния фронт. Той е двадесетгодишен, пленен от изкуството на театъра, литературата и рисуването, болезнено чувствителен, влюбчив и неспирно болнав, но силно вярващ, че успехът, макар и там някъде, незнайно къде, незнайно кога – предстои.
И като че за да убеди сам себе си на 6 ноември същата година ще запише: „От днес мой другар и спътник в живота ми става моето хубаво изкуство. Аз него най-обичам и на него съм служил открай“.
След по-малко от десет години обаче всичко ще приключи. Като внезапно явил се порив, като неподозирана прищявка, като евтин каприз на съдбата крехкото Иванмилево тяло ще се предаде. За да потъне в гробищната тишина – неизвървял докрай пътя на страданието си, непостигнал пълно единение със своето изкуство, и въпреки това – въздигнал се тъкмо с него до непокорени и до днес от друг творчески върхове.
