ЕКАТЕРИНА КОСТОВА
Двустишие
Бялото вино с тъга потича
полива на чашата сухия корен.
Някъде пада простреляна птица.
Някой в душата ми кално се рови.
Може би търси нещо да вземе,
може би идва нещо да смачка.
А, съюзено отново със времето,
виното капе и плаче, и плаче…
Старите майстори
Как да е луда любовта като вино,
ако лозята са вече изкоренени?
Наливат старите майстори в пивницата
на времето тайните си несподелени.
Как лъщяха по изгрев зърната на гроздето –
черни перли на най-топлата гръд!
И изпълваше погледа им по пладне с горест
лепкав, сокът на напращелия плод.
Как пристъпваха плахо да го погалят!
И набъбваше със следобеда им страстта
да разсъбличат и лудо да любят безкрая
ред по ред, асма по асма…
Как наяве сънуваха, че дълбоко проникват
и не спират да мачкат жарката плът.
А насън всяка нощ изпразваха линове
и по вино гадаеха бъдещия си път.
Стари, бъчвите дъбови сутрин ги чакаха
да измият очите им, да ги напълнят с живот.
Колко зими така любовта отлежаваше
и как напролет се будеше с нектара на Бог…
А са празни лозята на младостта им. И вече
сухи са линовете даже на старостта.
Ще затвори пивницата на времето. Но в синовете им
като младо вино ще шупне любовта.
По Добри
„България не е диалогична.
Тук само се кръстосват монолози.“
Добромир Тонев
Тук само се кръстосват монолози
но никой другия не чува.
И падат като стари некролози
илюзиите, че ще бъдем други.
В капана на обществените страсти
сами се хващаме, без някой да го иска.
Кога ще разберем, че лично щастие
не можем да изпратим чрез поискване
до никого, най-малкото до себе си,
защото вече сме послания без думи.
Отдавна чувствата обесихме,
а смисълът изтрихме с гумичка.
Какво, ако опитаме да яхнем
невинността на детството и литнем лудо…
в ремонт е хоризонтът днес. А „ние бяхме“
е ясно вече, че не е „ще бъдем“.
Герои сме във опера без ария,
друг получава в края нашите цветя.
Живеем в нищо повече от България,
умираме в нищо повече от света.
Ела във Аликанте
„Ще бъда в Аликанте през септември“
Ирен Чанкова
Ела във Аликанте през септември –
макар че никой тук не те очаква,
a бялата луна над Санта Барбара
огрява пясъка чак до Табарка.
Защо подпалва светлината тази блудница,
когато всички спят, дори ключарите?
И даже от града заминал е
последният потомък на палача…
Какво ли търсят гларусите – върху всяка бойница
накацали и викащи във тъмното?
Война ли пророкуват? Или споменът
за някаква любов държи ги будни?
Из „Птици в нощта“: Николай Дялков
Дали крилете им са толкоз бели,
защото господарят им не може
да ги помилва и нахрани със трохите
от пиршествата на историята…
Къде ли се отдръпнаха стрелците?
Защо сама е крепостта – като девица?
И ако можеш да приспиш под фикуса
честта си, вместо да нахлузиш ризница –
ще го направиш ли? Кажи ми, рицарю.
Чие спасение ще избереш да следваш –
на срутили се като смисъл принципи
или на себе си, опълчен срещу всичко?
Не питай нищо, ако през септември
си в Аликанте – ей така, заради отлива.
Пусни със него да отплава времето,
и някъде напред да пусне котва –
под бляскавия обръч на светицата,
наречен ореол… О, Санта Барбара,
салют! Луната се съблича.
И пада в изгрева за сутрешното си зачатие.
Ела във Аликанте през септември
Постой за кратко. Или остани завинаги.
Домът е там, където времето
се спира, докато не се усмихнеш.
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
