Студено време
Йордан Стоев
Не се издадох, но лошо предчувствие ме бодна, когато внезапно улових с какъв неуместен интерес тя заследи пристигналия на спирката автобус. Сякаш това беше единственото нещо, което заслужаваше внимание и на което можеше да разчита, а пред павилиончето с вестниците е попаднала случайно и нито познава човека до нея, нито го забелязва (а бях се облегнал на плотчето и почти я докосвах!). Не подсказваше ли това, че напразно се надявах да ме отърве от идиотщината, която сам си бях натресъл? Преди два месеца си бях въобразил, че като седна зад прозорчето на този тенекиен гълъбарник, целият свят ще се извърви за мой хатър да си купува вестници и ще бия шута на немотията?
Автобусът с гъргорене забълва мръсен пушек право към нас и моментът никак не подхождаше за обяснения, но нямах избор.
-
Та казвате… От колко време сте така?
-
Ами знам ли!.. Тъкмо започна някъде и докато се огледам, хайде пак. Вече съм му изтървала края.
Чертите на посърналото й личице се губиха в зимната здрачивина, но не и утаената в очите й умора и горчивина.
-
Сега случаят е съвсем друг. Без майтап!
-
Много се надявам…
-
С две ръце гарантирам! – и едва-едва я побутнах кум открехнатата вратичка. – Влизае, както Ви обясних вече, формало описваме набързо какво имаме и какво нямаме в наличност и от утре започвате!
Не каза нищо, само се попремести, за да отмахне дланта ми от рамото си. Беше притеснена и напрегната, явно още се колебаеше какво да реши. Но притеснен и напрегнат бях и аз – ще се откаже, глупачката и ще си тръгне, а началството това и чака: – „Скефнало ти по никое време да напускаш, ама най-напред ще си намериш заместник!”
-
Ще си докарвате немалко ей така, както си стоите!.. А ако ме питате защо напускам… Ами правя го. Рискувам. Някой беше казал, че човекът е едно нищо в сравнение с безкрайността на вселената, но всичко в сравнение с нищото… Та ето и аз. Утре сигурно ще съжалявам, но обещаха ми работа по специалността, защо да не опитам?..
Недоверчива и смущаващо дяволита беше усмивката й, само дето не попита каква е специалността ми и дали това за безкрайността от купчината вестници съм го зазубрил. Не беше ли предугадила, че хитрувах? Че лъжех? Бързах да се измъкна от това ялово гюме, длъжен ли бях да й казвам какво я чака? Само за две кофички кисело мляко ще припечелва, ама от мене какво зависи?..
-
Понеже сме в краен квартал, напрегнатичко е само сутрин – подхванах загледан подир потеглящия автобус. – После едва от време на време, ако някой пенсионер, докато виси на спирката… А Вие как се казвате?
-
Това няма значение… Защо се интересувате?
-
Просто така.. От чисто любопитство…
Всъщност не ми се приказваше, не ме интересуваше нито как се казва, нито какво си въобразява това нейно невзрачно личице втора употреба.
-
Е, малко нестандартничко и тясно е павилиончето, но по-задушевно някак – вметнах уж между другото. – А старците, казвам Ви, са наистина цяла напаст…
-
В смисъл?
-
Застане симпатягата отпред, наплюнчи пръсти и почва да разгръща един вестник, втори вестник… „Ало, избрахте ли си вече?” – ревна му отвътре, а той – „Сакън, не! Аз няма, аз само така…”. Да, ама всеки ако само така?..
-
Дейвствително, няма две мнения по въпроса.
Тя се поизвърна настрана, а гласът й беше приглушен и съвсем безизразен, за момент се усъмних не е ли на страната на старците гратисчии… Нервно запристъпва от крак на крак и прехапа устни – отново нещо преценяваше. Ама докога така бе скъпа?.. Но ето че неочаквано се реши, отмахна кичурчето, което премрежваше лицето й и надникна с едно око вътре. Ала веднага, заради някакво важно съображение, отстъпи назад… Попари ме. Ще се повтори историята с ония кандидати преди нея: единият се отказа, защото наблизо няма тоалетна, другият пък щом зърна картинката вътре – камара вързопи с бракувани вестници, мрачно, тясно и студено – куче да вържеш ще скъса синджира…
До нея спря млад мъж с маниерно преметнат около шията шал. Направи се, че не ни забелязва, разсеяно хвърли поглед към плотчето с вестниците и не си избра нищо, извади мобилно телефонче и отмина. Тя ме погледна питащо, но аз – какво друго! – престорих се, че нищо обидно не съм видял в държанието на нахакания фукльо, дори разкърших рамене като човек, който се чувства съвсем комфортно в периметъра на своята територия. И сякаш едва сега забелязвах извехтялата обява „Изкупувам човешка коса”, залепена встрани от плотчето кой знае откога, клекнах да я изчегъркам с нокти, но хартията беше замръзнала и се отказах.
-
Фалшива новина! – кимнах й със закачка като на вече свой човек. – Все още нямам нужда от перука, надявам се…
-
Така е, съвсем… Но в първия момент наистина се усъмних дали отвътре няма да ми се покаже някой…
Една ласкаеща ме, макар скъперническа и нервна веселост за миг проясни дребното й личице. Това ми стигаше.
-
Е, време е да прекращчм към светлото Ви бъдеще, окей?
И без повече да му мисля подхванах под лакет това колебаещо се същество, най-колебаещото се, на което дядо господ някога е вдъхвал живот.
– Не, не, господине! – тя внезапно се дръпна назад така, че едва не политна. – Защо трябва, задължително ли е да влизам?
– А как иначе?..
– Не! Няма да стане!.. Разберете го веднъж завинаги и въобще не си въобразявайте..
– Ама какво да рабирам бе, госпожо? Какво си въобразявам и какво няма да стане?
– Точно това. Което отлично знаете и което много ви се иска…
Слисах се: ето нещо, което не ми беше минавало през ума! Скосен, онемял от срам и от обида, вдигнах яката си и застъргах насам-натам паважа пред павилиончето. Наоколо нямаше никой… А разговорът непредвидено беше забоксувал опасно изпортен, проточи се лоша пауза и от това нищо хубаво нямаше да излезе, ако не измислех нещо за своя сметка..
-
Ясно ми е – престорих се на нищо несхващащ шмугльо. – Внушавате си, че щом прекрачите вътре, аз тиквам в ръцете Ви ключовете и край, връщане няма… Ама не е така, никой не може насила да Ви принуди…
-
Не! Не! Приказвате си ги, ама как да съм сигурна, че уж формално, нали… уж разни списъци за отмятане…
-
Къде ме търсите бе, госпожо? Какви са тия вампирски измишльотини?..
-
Не са те… Напротив. Нали знам как… ама хайде да не… Лъжа ли е, че и в една Америка например на всеки четиридесет и две секунди им посягат…
Пъхнах ръце в джобовете и демонстративно й обърнах гръб, но в същото време – признавам си го! – неочаквано в същотото време ме лизна съмнение, че тая невзрачна, объркана и наплашена женица, е разгадала и оная подличка може би, но прелестна, още мъничка, до момента неподозирана и навярно неосъзната докрай, но съществуваща и дълбоко скрита тайна – че тя, почти грозноватичката, но посвоему почти хубавичката на моменти затрогва и привлича…
-
Категорично грешите! Категорично! – троснах й се, но избягвах да срещна погледа й. – Само се питам в такъв случай защо сте още тука?..
Но веднага осъзнах, че глупаво се перча и току виж наистина си тръгнала…
-
Да му турим пепел… и точка! – побързах да подхвана макар и още засегнат, уж още много сърдит. Сутрин подреждате ежедневниците ето тука отпред… Нищо сложно. Седмичниците и списанията пък разполагате на рафтчетата от двете страни… А долу в краката си – най-важното: зареденото с кафе термусче, нали?
Усмивката ми обаче набързо увяхан – зад гърба ми тя посмърчаше… Бедната. Досещах се какво й е, но господи, защо е казано толкова безотговорно, че на женски сълзи и на заспало куче да нямаш вяра?..
-
И понеже Ви уважавам, ще призная нещо весело – кимнах й с подкупващата сговорчивост на човек, който е теглил чертата на всякакви недоразумения. – мене хич ме няма по отношение на чуждите езици и когато някой наперен тийнейджър попита за своето смахнато списание – някакво еротично ли, езотерично ли, не ги разбирам… Не ставам да го потърся, защото не съм наясно за какво пита, как е изписано и как се произнася това, което търси – „Съжалявам, отдавна е изчерпано” – отсичам, но копелдакът вместо да си тръгне нахално посяга към рафтчето до главата ми: „Ще ти избоде очите бе, чиче, ти в час ли си?..”.
Не й е смешно. Обратно на очакванията ми, тя още повече се натъжава, навярно си даваше сметка, че със същите проблеми ще има да се сблъсква в бъдеще и сърцето ме заболя, като я гледах как гризе поизтритите сиромашки следи от червило по устните…
-
А тука зад павилиончето, да не пропусна да Ви обърна внимание, тука нали виждате празното местенце?.. Вижте го де! Е! Някой ден го ограждате, разчиствате трънаците и го насаждате с лук, домати, магданоз… Бонус, нали? Бинго!.. А в часовете, когато на гишето отпред нямате работа, грабвате куката и – спокойно подхващате ръкоделие: модерни покривки, дантели, блузки… Ще побърквате чужденките по Черноморието…
-
Не умея да плета, съжалявам…
-
Няма значение. Аз например се бях захванал да поправям запалки и си заслужаваше… А защо не опитате с мартенички, наедро. Въобще кой е този, който ще Ви забрани да си доработвате?..
Ниско навела глава, тя май вече се беше предала и без отлагане трябваше да я набутам в кафеза, пък оттам нататък… Моя работа ли е да се меся в чуждите душевности, днес всеки гледа себе си, не жали дори майка си…
Подкупващо усмихнат, с празнично ликуване сложих ръка върху рамото й – започваме, нали?.. Тя наистина най-сетне прекрачи прага… и се задъхах предателски. От възбуда. От гуделичкащото вълнение поради близостта й… Вътре беше студено, непоносимо тясно, както винаги и както никога досега тясно, телата ни съвсем се прилепиха едно до друго… но тя – слава богу! – не забелязваше това, заплесната кой я знае в каква там някъде… Сърцето ми блъскаше в гърлото като камбана, а все пак бях домакин, зверски притиснах с гръб струпаните чак до таванчето вързопи със стари вестници – за да ги избутам и да освободя пространство за дишане, но внезапно те като лавина тежко се изсулиха отгоре ни с шумолене, от което тя – не разбрала какво става! – извреща настръхнала и ме блъсна с отвращение:
-
Ето!.. Накрая постигнахте своето, нали?..
Джасна се навън и залитайки по тротоара изчезна в тъмното, а аз… Аз – набеденият изнудвач, провалилият се негодник, едва дишах… И смазан от срам, от чувство за непростима вина се молех час по-скоро да забравя всичко това и повече никога да не срещна тази бедна женица…
На сутринта още по тъмно бях на линия. На спирката пред павилиончето като мътни сенки щъкаха първите зъзнещи ранобудници: кашлят, пушат, плюят… Още неразсънен запалих и аз. И – както винаги – залових се да подреждам пресната пратка сензации: двойно убийство, изнасилена старица от малолетни, скок на цените, заловени нелегални емигранти, разбит банкомат в центъра на столицата. И днешните като вчерашните – кирливи, кресливи блатни мюрета, навървени върху плотчето отпред… А ето първата мила ръчица – крадливо се протяга и запрелиства вестника най-отгоре…
-
Ало! Избрахте ли си вече!
-
А! Аз няма, аз само така…
-
То хубаво, ама всеки ако само така…
Отвратително. Непоносимо. Обидно. И докога ли така, мамка му!..
Мина автобусът, обра всички. Задухах в шепите си. Студено.
На вратата някой почука. Още веднъж… Началството ли? За да натрие носът ми, извергът, задето не успявам да си намеря заместник и още съм тука?.. Издивях. Хвърлих цигарата, стиснах зъби… Блъснах вратата… И се втрещих: пред прага – тя!
-
Здрасти, може ли?..
Тя?
-
Може ли?
Какво означаваше това?
-
Влезте! – чух се да казвам сякаш много отдалече. – В момента аз… Здравейте, наистина…
И млъкнах сприщен от покъртителната, но смразяваща ме усмивка на прясно начервените и устнички..
– Питахте как се казвам…
– Да, помня много добре…
Наоколо нямаше жива душа.
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.
За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, носещо същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
