ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.
Керка ХУБЕНОВА
ПРЕСЛЕДВАНЕ НА СВЕТЛИНАТА
Аз гледах тази партитура и нищо не разбирах.
Не свиреше оркестър бурно и все едно – умирах.
А в петолинията прави беснееше живота.
Валдхорните с възторжен порив прославяха Голгота.
Цигулките на тънка струна разплакваха Мария;
накъсваше тимпанен удар сърдечната стихия.
Пианото като пияно със флейтата поспори,
но…достолепно и обрано флигорна отговори.
Виолончелото изхлипа – преряза самотата
и ято корморани литнаха директно в небесата…
И-и-и.. се завихряше симфония,но аз не чувах нищо;
защото диригента скоро замина на почивка.
А нямаше и инструменти! И музиканти – също?!
…Единствено като в чертежи на невъзможна къща
стояха върху петолиния прозорците на нотите –
като трохички в недоимък за гладните ми нощи.
А музиката беше всичко в растежа на живота!
Останалото е първичност в зародиша на скота.
И аз… преследвах Светлината, която ни създава.
И зажаднях за Свободата в граала с Опрощаване.
ПОКАЯНИЕ – 2
О, Боже, изгори ми греховете.
Подобно тръни в пламъци да лумнат:
бунтарства в премълчаната несрета,
пелина на изречените думи,
стрелите, със които съм ранявала,
защитния камшик на гордостта ми,
короната на всяка земна слава,
която търси родство със духа ми.
Прегъвай коленете и нозете ми,
Създателю на този свят и всичко,
което зад гледеца ни е вечно.
Завесата вдигни отпред очите ми.
Разсипано е моето съграждане
с трохите от бохемските трапези.
Молецът вече почна да прояжда
и нищо здраво тук не се намери.
Приятели-предатели разграбват
това, което съхрани поета.
Безчестието властва като празник
на геноцида с кървавата дреха.
И умножено беззаконно семе
кълни във сухи класове за жътва.
Препълнен вече, линът на безвремие
гнева очаква мигом да го стъпче.
Затуй те моля, Господи на Силите,
изгаряй грехове след покаяние.
До века трае Божията милост.
И на Спасителя – до века – раните!
ПЯСЪЧНИЯ МИМ
“Има време за всяко нещо
И срок за всяка работа под небето:
Време за раждане и време за умиране,
Време за насаждане и време
За изкореняване на насаденото.”
Еклесиаст: 3:2÷1
Повиках думите на дългото мълчание със вик.
Повиках сенките на всички отражения в светлик.
Повиках проектираната самота на обелиска.
Повиках делото от постаментите на риска:
И зад прозрачното платно на тази сцена
пристигна Мимът – земното ми време.
Спектакалът започваше! Мълчание!!
Той хвърли страховете ми в изгнание.
А млечните: любов, възторг, възхвала
страдание, печал, покорство, вяра –
подобно детски зъбчета запрати
връз покрива на къщата от пясък.
И Мимът мимоходом ме увлече.
Потъвах в тази пясъчна обреченост.
Разсипвах се, събирах се, израствах,
смалявах се, прегъвах се, проблясвах
от тръпните светулчици в очите Ви,
в които разпознавах още дните си.
…А после, нещо странно се получи:
Застина моят Мим с ръце отключени
издигнати високо. А нозете –
във СКОК на пирует – така засачени.
И точно този кадър от живота ми
пред ерата на Водолея: с воплите,
стъписването, сцената в аванса,
потресената публика, каданса
така остана – в горна мъртва точка.
О-о–о, време, продължи и дай отсрочка!:
На всичките греховни попадения,
на страховете с мъртвите вълнения,
на смъртните: възторг, печал, поквара.
Страданието има лична мяра.
Но може ли чрез него да изкупим
остатъкът от този СКОК?…Беззвучно
всемирното мълчание се срива.
Невидимата наша съпротива
нзвиква думите с членоразделен вик,
отприщва сенки в контражур – светлик!
И сцената, и Мимът оживяват.
От пруета – обелиск остава –
свидетелство за времто о т т а т ъ к.
Дали е дълъг пътят, или кратък
за нашата съдба с дела обвързана
на този земен постамент под въздуха?
… Спектакалът все още продължава.
И време Времето очаква в слава!
Дали, когато дойде ще позная
в наследствената нива на безкрая
кога да жъна зърното посято?
Или ще ме превари със косата
онази дългокоса хубавица –
на пясъчните Мимове – вдовицата!
