Кръстьо КРЪСТЕВ
ЧЕРНОЗЕМ
Аз съм шепица от чернозема
и ще се превърна в чернозем.
Животът ми не бе епична поема
и лирична не беше съвсем.
Пчелица бях насред рояка,
а кошерът бе нашият храм.
Каквото ме чака, ще ме дочака,
или ще го настигна сам.
Нищичко даром няма да взема,
вече се чувствам ланска трева.
Тя е потомък на чернозема
и ще ми бъде креват…
Вречено-писано. И го приема
моята все още горда глава.
ВОЙ
Аз вих в самотните си шепи
и се запивах мълчешком.
А бяхте глухи, бяхте слепи
за драмите във моя дом.
Тегобите си сам износих,
не хапнах хляб опозорен.
Кося последните откоси
от моя ден.
И само Господ е над мен.
***
Тежък дъжд се сгромоляса
в пожълтелите треви.
И светкавица двугласа
сивкав ятаган изви.
Църквицата се залости,
а под кръстния й знак
смесиха се кръв и кости
в православния Батак.
А „бойците” на Аллаха
и на Божия пророк
изнасилваха и клаха
в името на своя бог.
БУКВИ
Далеч от суетните градски,
приятелства и клевета,
разделяхме кафето братски,
самички с тебе, самота.
Сами ли казах? А щурчето,
което свиреше нощес,
кълвачът с точки и тирета,
почуквал свойто „ес о ес”?
Душата моя го повтори,
а досега ми бе щита…
И дървояд с дървото спори
да ме спаси от самота.
И моливът по листа хуква,
един бегач усамотен…
А върволичката от букви
спасява теб. А после мен.
***
Не ме обича времето, не ме обича,
а ме пронизва, хуква в тъмни вени.
По сечища и свлачища приглъхва песен птича,
подтичва глутница от кучета обездомени.
Прибягва вятър, а дъждът мърмори
и прахоляци, и трески загриба.
А вечерта пристига в свойте двори
и ляга в изпопадала колиба.
Тук тъжна мисъл ражда скръбна дума,
а ствол и камък се завиват с лишей.
Зелени, листите догарят в шума
и есента поемата си пише.
Усещаш ли, на близък сняг мирише.
ПРИЗНАВАМ
Признавам, имам седем смъртни гряха,
а от едничък ме е страх –
мнозина други с обич те възпяха,
но аз не съм един от тях.
Кураж не ми достигна, майко,
майка на всички наши майки и бащи.
Орле ранено в мойта гръд пищи,
а късно ми е да се вайкам.
Прости ми, мале, трижди ми прости,
но само с думи как да ти се вричам,
щом нося седем смъртни гряха.
За мен ти нищо не спести.
Днес позволи на сиромаха
българин да се нарича.
***
Позабравен живея в самотата си тиха,
сякаш никога не съм съществувал.
Къси дни се стопиха, дълги нощи изпиха
чак до дъно реката, във която съм плувал.
Днес не ви се оплаквам от самата несрета,
със забравата свикнах полека-полека.
Не да бъде самотник се е раждал поетът
и сред хора изтекъл.
Не заглеждайте, люде, пак съседската пита,
или лукса й моден.
Който чуждо почита,
си отива безроден.
Из „Птици в нощта“: Разкази на Стефан Митев
ПАСТОРАЛ
Есени! В нивята бъбне семе
и роса разсипва бял опал.
Нека пръст загорска да ме вземе –
черноземът мен ме е създал.
Всяка моя клетка ще пониква
и ще ви говори с моя глас.
Нека да не съм за вас реликва,
нека да порасна в житен клас.
Да нахраня сам поне детенце,
да му пея с майския капчук,
на луната сребърните менци
с радост да напие моя внук –
мъжки знак на българския род.
А за мен това е цял живот.
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
