Първолета Маджарска
ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ
Събраха се на Тайната вечеря.
Предадох ги. Останах на земята.
И трийсет сребърника си отмерих.
Те бяха за живота ми отплата.
Навярно в рая много са щастливи.
Не ги боли, не хленчат от умора.
Танцуват като сенки-самодиви.
Безгрижни са с божествената вяра.
Събраха се на Тайната вечеря.
И пият елексира редом с Господ.
От всички болести ги е изцерил.
Не искат да се връщат. Нямат лодки.
Лодкарят е платен в една посока.
Жълтица живи слагат под езика –
да им платят и пътя към Пророка.
А с Юда аз съм лика и прилика.
А Юда-Аз се лутам още тука.
Предадох ги. Останах на земята.
И трийсет сребърника си отмерих.
Те днес са за живота ми отплата.
НЕ ЗНАЯ КАК
Не зная как ще стъпвам на земята
със мокри, слепнали от дъжд криле,
които само вятърът размята
в едно различно силово поле.
Не зная как ще тичам всяко лято
с ранени, изподрани ходила.
Ще съскат змии, вирнали главата.
Приятели ще острят в гръб стрела.
Не зная как ще качвам утре хълма –
товарен влак с претъпкани вагони.
Ще бъда пълна, като бъчва пълна
и охлюв в равното ще ме догони.
Не зная как със мах ще полетя
или ще сурна в ниското сърцето.
В уста на риба ще го разтуптя
и вино кипнало ще е морето.
Не зная как ще стъпвам на земята
със мокри, слепнали от дъжд криле,
които само вятърът поклаща
в едно различно силово поле.
НА КРЪСТ
Душата ни е винаги разпъната на кръст
в параклиса на гниещото тяло.
Животът е поет и слага ни поанта гъста.
Разбираш, че живял си ти нахалос.
Из „Птици в нощта“: Студено време
А слънчевата пита се търкаля,
покривка-облак в миг замята здрачът.
Домашните любимци сме на Господ,
в кафеза си с вериги яки крачим.
Домашните любимци сме на Господ.
Приятелите ще ни чакат в рая.
Живеем в своя свят от бурени и троскот,
а Свети Петър ще ни заведе накрая.
Душата ни е винаги разпъната на кръст
в параклиса на гниещото тяло.
Животът е поет и слага ни поанта гъста.
Разбираш, че живял си ти нахалос.
ОТ НУЛА
Сякаш викам смъртта
и с въже я притеглям.
С клупа от самота,
омотана във прежда.
Сякаш викам смъртта.
Мъртвите ме прегръщат.
Живите са в калта –
Бог ги меси, прецежда.
Прави ги на калъп
и оставя да съхнат.
На вселенския ръб
зида кула, отдъхва.
Вавилонска ли кула
или Ноев ковчег?
Господ почва от нула –
нова Ева и нов Човек.
КУКУВИЦА
Кукувица ме закука
без приятели. Прокоба.
Болна бях, с душа усукана,
без един петак във джоба.
Бягай кукувице злобна,
потърси си друга жертва.
Кукаш някак си злокобно,
като бръмбар във консерва.
Като жаба във градина,
като охлюв във леглото…
Бягай, кукувице злобна.
Прокълнато е дървото.
АДАМ И ЕВА
Не зная аз молитви тихи за спасение.
Каквото и да кажа, Господ ще ме чуе.
Така притихнала е цялата вселена.
А Господ е забравил пак обувки да обуе.
Нещата от живота вдишват и издишват,
И учат се да ходят, правят прощъпулник.
Със сънищата вечер дните се пречистват,
а сутрин стават кални пак и богохулни.
Достатъчно, за да омеси Господ топка.
От всеки къс по нещо друго да извае –
земя, небе, море, животни… – сякаш сглобки.
Безгрешни да са Ева и Адам накрая.
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.
За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, носещо същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
