От два часа с любимата се караме кой от двама ни трябва да отиде до магазина да ми купи бира. Според мен трябва да иде тя от благодарност, че съм ѝ разрешил да се грижи за мен. Нора казва, че съм идиот.
[ad id=“225664″]
Писнало ѝ било да дрънчи с бутилките между блоковете. Хората, като я видели, се кръстели, мислейки я за свят човек, защото ме търпи. Те не я познават – пред тях симулира доброта, смирение и весел характер на сокче, но вкъщи е като запален кошер на диви стършели. Обикаля стаите все едно е хеликоптер и непрекъснато задава въпроси: „Кольо, как си успял да окапеш шапката си? Защо на зърното ти има сирене? Защо в кутията с кафе има супа, в супата сладолед, в сладоледа лютеница, а в лютеницата кисело мляко? Не ми казвай че си гребал от всичко с една лъжица! Защо си чистиш пъпа с гъбката за чинии? Защо си сложил чорапите си в общото пране – знаеш, че прогарят дрехите и че първо трябва да ги накисна в нафта…” Непрестанно ми крещи – всъщност не вика, а говори с някакъв зловещо хруптящ звук от дробчетата си. Инак е изумителна на вид – невероятно момиче с характер на гнойна афта. Е, ще отида за бира – нека види рицаря в мен. Връчва ми боклука. Ааа, абсурд – няма да се излагам пред съседите. Бива ли корав мъж като мен с женска работа да се занимава?! „Норо, тоя боклук е твой, няма аз да ти го изхвърлям.” Вдига поглед от книгата. Колкото и страшно да ме гледа, няма да го взема! Вземам го – решението е мое, следователно аз съм шефа в тая къща. В асансьора се возя с младо момиче, може би студентка – ходила е да „учи” някъде по етажите. Торбичката ми вони на разложени вътрешности от скумрия, остатъци от престояла салата, лук и две кутии фасове. От миризмата съзнанието ми се запенва. Поглеждам девойката: „Извинете”. Тя очевидно се стреми да не диша и само ми показва среден пръст. Мятам боклука и влизам в магазина. Продавачката ме среща с нежната усмивка на филия с пастет: „Коленце, искаш ли да ти покажа нещо отзад в склада?” „Не, Стефче, знаеш, че си обичам приятелката. Дай две гумени „Ариани” и да бягам.” Хм… няма ми парите. Сигурен съм, че взех десет лева от портмонето.
[ad id=“263680″]
Купувам бирата на вересия и се прибирам. Къде ли съм ги изгубил… ееее… много ясно… хвърлил съм ги с проклетия боклук. Любимата ме разубеждава да не ги търся, но като си спомня с колко малко пари живеехме с майка на село, пък и това са четири гумени бири – все едно да ги излея в канала. Хвърлям си потника и слизам. Горещо е. Стъпвам на една тухла и ровя в казана с пръчка. Няма ги. Трябва да вляза вътре. Готово. Миризмата е жестока – прокиснала диня, развалени черва, детско повръщано, тоалетна хартия, а някой е изхвърлил умряла свинска глава… Мухите ме мислят за техен човек и непрекъснато търсят прегръдка. Аз съм гол до кръста, мръсен, с брада като разстрелян гълъб и коса на прегазен от влак бобър – типичен клошар. Рина в отпадъците. Хм… порязал съм си ходилото – май ще си отчувам мухички. Някой чука по алуминия. Подавам очи от ръба като сурикат. Едно комшийско детенце: „Бате Кольо, мама ти праща пет лева да си купиш хляб.” „Марш от тука, деба недоклесъка ти.” След малко пак се почуква – друго съседче: „Бате Кольо, мама каза да ти донеса тия работи.” Гледам ледена ракия в кристална чаша и половин обелен салам. Отпивам доволно, а малкото момиченце ме храни с колбаса, сякаш съм куче. „Мама си иска чашата.” Това са то жените – грижовни същества, но да не дава Исус да им загубиш или счупиш нещо. Ъ… ето ги моите десет лева – залепнали са за един презерватив. Взимам ги, поочиствам ги в кожата на рамото си и излизам от казана. Жегата е мазна, потта ми се е смесила с вонята от нечистотиите, превръщайки се в слузест ликьор. Тръгвам си в кълбо от мухи. Ядосан, ранен, изморен, унизен – масивно страдание за толкова малка утеха. Усещам, че мириша на престоял три месеца в чувал задник. Пред входа ме вижда касиерката Ваня: „Оооо, Коленце, тъй и тъй си тука, я дай десет лева за чистачка да ви отметна за тоя месец.” Става ми лошо – вцепенявам се. Как е възможно… такава борба… Давам гневно десетте си лева, без дума да кажа. Качвам се горе като робот. Годеницата ми отваря: „Малеее, как смърдиш… да не си ме пипнал довечера!” Влизам в банята. Включвам водата. Животът е като гъза на пеперуда – къс и бързо отлитащ. Не си заслужава да се изнервям за глупости. Усмихвам се..
Никола Крумов
