Тече последното десетилетие на 19-и век в Саксония. На един беден алкохолик, собственик на кафене, се ражда син. Близо 30 години по-късно този син, без да знае друг език освен немски, се превръща в един от първите и най-големи пропагандатори на комунистическата идеология на Запад.
С ораторските си умения той успява да създаде огромна мрежа от вестници, издателства и продуцентски къщи в целия свят – от САЩ до Япония, надзиравани и контролирани от тайната полиция на Кремъл.
Историята на Вили Мюнценберг е една от общо 16, които френският журналист Бернар Льоконт е събрал в книгата си „КГБ – Истинската история на съветските тайни служби“. Тя беше публикувана в края на януари и на български език от издателство „Сиела“ и преведена от Гриша Атанасов – дългогодишен преподавател в специалност книгоиздаване в журналистическия факултет на Софийския университет.
Според преводача епизодът за Мюнценберг е един от по-малко познатите, свързани с руската политическа полиция. Той „ярко представя как КГБ работи с интелигенцията, с културните среди на Запада“, казва Атанасов пред Свободна Европа.
По негови думи българските читатели познават останалите епизоди и от други издания. Но новото в книгата на Льоконт е увлекателният разказ, който я прави подходяща за по-младите читатели и за онези, които не са се срещали с тези истории. Всяка от тях е „сама по себе си като шпионски роман“, казва Атанасов.
Друга отличителна черта по думите му е препратката към настоящето в епилога, в който КГБ вече носи ново име – ФСБ (Федерална служба за безопасност), и постепенно си връща значимото място във „вертикалата на властта“ при управлението на президента Владимир Путин.
„Документалистика от висока класа“
Льоконт пише „документалистика от висока класа“, казва Гриша Атанасов, който през 2022 г. преведе и друга книга на автора – „Тайните на Кремъл“ с други 15 ярки епизода от историята на Русия.
Френският журналист Бернар Льоконт е също редактор и автор на документални книги. Той е бивш журналист в издания като La Croix и L’Express, както и главен редактор на Médiaspouvoirs и на списание Figaro. Разчита само на потвърдена от няколко източника информация и обича да работи с документи, казва Атанасов.
Темите на книгите му включват края на комунизма в Европа, съветско-френските отношения, Ватикана. Той е и един от малкото западни журналисти, които успяват лично да разговарят с Михаил Горбачов, като по-късно с помощта на тези интервюта написва биографична книга за него.
„Не търсете доказателства“
Льоконт започва разказа за КГБ малко преди създаването на мрачната институция – от нейния прототип Охранката, департамент на вътрешното министерство. По времето на император Александър Трети тя се превръща в пълноценна администрация, специализирана в наблюдение, проникване, разследване, провокации, вербуване, изнудване, лишаване от свобода и убийство на потенциални терористи, пише Льоконт.
Именно на база на Охранката Феликс Дзержински, верен съмишленик на Ленин, основава ЧК (Чрезвичайна комисия), първата от редица абревиатури, с които е назовавана политическата полиция на Кремъл оттогава – ГПУ, ОГПУ, НКВД, МГБ, МВР и накрая КГБ.
„Ние не водим война срещу отделни хора. Ние изтребваме буржоазната класа. Не търсете документи и доказателства при разследването на това, което обвиняемият е извършил с дела или думи срещу съветската власт“, ще напише по-късно Дзержински.
„Аз избрах свободата“
Създаденото от Дзержински на практика заживява свой живот и продължава да се развива до края на съществуването на Съветския съюз. „Изтребването“ остава част от арсенала на тайната полиция и понякога обхваща не само буржоазията, но и някои от най-верните служители по високите етажи на структурата.
Така се случва с Лаврентий Берия, ръководител на НКВД, който по-късно, вече след смъртта на Сталин (март 1953 г.), става първи вицепремиер при премиера Маленков. В последвалата борба за власт той самият е арестуван по обвинение в заговор, заедно с шестима предполагаеми съучастници е съден тайно и разстрелян през 1953 г.
Не е пощаден и Вили Мюнценберг, който въпреки мащабната си пропаганда, сравнявана с тази на Йозеф Гьобелс в нацистка Германия, след смъртта си е намерен край Гренобъл, Франция, със следи от удушаване.
Един от малкото позитивни примери за успешно противопоставяне на режима в книгата на Льоконт е епизодът за бившия инженер от украински произход Виктор Кравченко, който по време на Втората световна война успява да се укрие в САЩ и дори написва бестселър на име „Аз избрах свободата“. В него той описва тъмните практики на Кремъл, непознати дотогава на американското общество.
НКВД прави всичко възможно да очерни името на Кравченко, а френският комунистически седмичник „Ле Летр Франсез“ публикува „злостна статия“ по думите на Льоконт, според която Кравченко е „жалка личност“, която е трябвало да се върне в Москва, за да бъде съдена за „сериозни финансови злоупотреби“. Бившият инженер успява да спечели дело за клевета срещу изданието. Години по-късно, през 1966 г., се самоубива.
„Не е от днес“
Случилото се с Кравченко напомня на някои от историите в книгата „Троловете на Путин“ на финландската журналистка Йесика Аро, в която тя описва някои съвременни очернящи кампании на руски интернет тролове срещу публични личности на Запад, включително срещу нея самата.
В книгата на Льоконт „виждаме корените на това явление, то не е от днес“, казва Атанасов.
„Всичко, което има в тази книга, което е вършил КГБ, го откриваме и в това, което върши днешна Русия, като се започне от отравянията, преследванията в чужбина на врагове, саботажи и се стигне до агентите на влияние, ухажваните и купувани интелектуалци и журналисти“, казва още преводачът в свое интервю за БНР.
На 20 август 2020 г. най-известният критик на Кремъл Алексей Навални беше отровен с нервнопаралитично вещество от групата на Новичок. Той се лекува в Германия, а при завръщането си в Русия беше заловен, осъден и затворен да излежи ефективна присъда по старо дело в трудов лагер.
През 2018 г. бившият двоен руски агент Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия бяха отровени в Лондон, като Великобритания разследва и обвини няколко руснаци за покушението.
От началото на войната си в Украйна Москва въведе тежка цензура в Русия, вследствие на което бяха арестувани хиляди граждани. Журналисти бяха осъдени на затвор за „фалшиви новини“, които не съвпадат с тезите на Кремъл за развитията във войната.
