Ганчо Каменарски
Едва потушиха бунта на бежанците в Харманли и правозащитници се разпищяха, че полицията пребила хората по стаите. Хайде да подредим нещата във времето: мигранти нападнаха полицаи и жандармеристи, като раниха 14 от тях. Когато силите на реда все пак успяха да въведат ред, всички те се изпокриха из общежитието.
Това обаче никак не беше достатъчно за полицията и тя тръгна из сградите. Не ставаше дума за възмездие, а за издирване на инициаторите за бунта и на най-върлите побойници.
Когато силите на реда претърсват сгради с хиляди обитатели, те не чукат на вратата и не питат дали да влязат. Нито при излизане молят за извинение за причиненото безпокойство. Когато открият някого с кървящи рани или синини, те го прибират „за справка”. Ако пък друг се държи агресивно с „думи, дела и помисъл”, те възпитано и мило го успокояват с палка. Така е по цял свят!
Промъкнаха се съобщения, че най-активно се проявили афганистанците. Че те, разбира се, кой друг? Само че едва зачекнахме темата, разговорът тепърва започва, защото думата „афганистанец” е твърде условно и събирателно понятие, неизбежно следва уточнението от кои е: пащун, таджик, хазареец, казълбаш…
В Афганистан живеят поне 17 основни народности, изповядват няколко религии с различни секти, запазени са и функционират сложни племенни структури, масови са неграмотността (до 85%) и безработицата, жената е низше същество. И като резултат от всичко цари вътрешно напрежение и ожесточение.
Почти половината от 30-милионното население се състои от пущуни. Те на свой ред спадат към две племенни конфедерации, включващи различни племенни групи, делящи се още на… Затова при запознанство те винаги се представят като „пащун от еди кои си”. Много са войнствени и склонни към насилие. Изявяват се и като отлични войници, и като талибани, и като мигранти.
Втора по численост етническа група са таджиките, но нямат племенна организираност. Те са много предприемчиви и затова техният процент градски жители спрямо другите народности е най-голям – занимават се с административна дейност, търговия и занаятчийство. Жените им рядко са забулени, имат по-малко деца и се стремят да ги образоват.
Афганистан е на кръстопът и само който не е минал през него (също като на Балканите), той не ги е газил и не си е посял семето. След време те отново се изправяли. Развили са невероятна способност да се приспособяват и да оцеляват. Няма да е пресилено допускането, че съумяват да живеят и за сметка на завоевателите си.
Афганистанците не са претенциозни и се задоволяват с малко. Пълните хора сред тях са рядкост поради недояждане. Никога не се оплакват от живота. Често казват: „Ходоро шокор кемо зенда хастем“. (Слава на Бога, че сме живи.) Посрещат нещастията със „Зендаги мигзара“ (Животът продължава). Винаги са готови да се усмихнат и като вървят, никога не гледат в земята.
Пащуните са пословични със своите нанг и намус – достойнство и гордост, прераснали във високомерие към всички други етноси. Това не са просто временни морални ориентири, а догми, под които протича целият им живот.
През 1897 г. младият офицер от британската колониална армия Уинстън Чърчил попада в Афганистан при потушаването на пореден бунт на пущуните. С навлизане в техните земи той пише на майка си: „Племена воюват с племена. Населението на една долина се бие срещу населението на съседна долина. Към раздорите между общностите се прибавят схватките между индивидите. Ханове нападат ханове и всеки е подкрепян от своите поддръжници. Всеки член от племе има кръвен дълг към своя съсед.“ А после добавя по адрес на пущуните, че „тяхната етика смята предателството и насилието за добродетели, а не за пороци, и тази система е произвела толкова странен и непоследователен кодекс на честта, че той е непонятен за един логичен ум“.
Този бърз и доста повърхностен поглед върху афганистанците прави техните пущуни „обичайно заподозрени” и за инцидента в Харманли – най-напред именно при тях първичните войнствени инстинкти търсят повод за изява, без да мислят за последствията.
И все пак какво търсят афганистанските младежи на 4000 км от родината си? Причините са много и са комплексни.
Струва си едно връщане към август 2002 г., когато военният министър Николай Свинаров влезе на среща с президента Хамид Карзай и стоя в кабинета му повече от час. Там Карзай сподели пред госта си: „Господин министър, вие знаете, че аз съм американски възпитаник и исках да направя страната си подобна на Америка. Но от Афганистан изобщо не става държава“.
Афганистанците яростно воюват с враговете, но не обичат чак толкова държавата. А през 37 г. гражданска война израснаха поне две поколения, които не живяха в нормална държава. Интернет обаче измени в някаква степен представите за света дори на афганистанците – младото поколение вече не мечтае за „калашници”. Достъпът до глобалната мрежа и индийските сериали им показаха по-примамлива алтернатива – възможност за бляскав и охолен живот. В Афганистан хората обикновено се хранят веднъж на ден, но тук претенциите са като европейски норми.
Младите афганистанци като цяло са интелигентни, но вече не са особено грамотни, те изобщо не се замислят как ще се впишат в друга страна и авантюристично потеглят „на някъде”, без да имат някакви конкретни планове. Особено склонни към дръзкото начинание са пащунските младежи. А когато все пак някога приключи тяхната „голяма екскурзия” и бъдат върнати в родината им, ще разказват със смях за подвизите си как са „подлудили” Европа. Кой знае, кръвта вода не става, може да се хванат за „калашниците”.
Авторът бе командирован в Афганистан като военен репортер почти половин година, автор е на две книги.
