Преди много години майка ми каза, че когато истински силно искам нещо мога да отида при дядо Серафим и да му напиша писмо. Твърдеше, че чудото на Руската църква ще сбъдне желанието ми. Естествено не обърнах особено внимание на това – кой в съвремието вярва на такива глупости.
[ad id=“225664″]
И така до преди няколко години. Нека ви запозная с обстоятелствата.
Докато работех и живеех в Кипър реших да си купя апартамент в София. Бях маркетинг директор на престижна тамошна фирма с висока заплата и прекрасни осигуровки и не трябваше да имам проблем с вземането на кредит. Както обичам да казвам: да, ама не. Българската банка ме направи луда, докато след хиляди разкарвания и залъгалки не ми отпуснаха потресаващ по условия 30-годишен кредит. Не ми бяха виновни те, че се съгласих, но ако можех да върна времето назад нямаше да го направя.
Превъртаме лентата две години напред.
Вложила съм 25 000 евро лични средства капитал, плащала съм вноската си прилежно 2 години и съм ремонтирала апартамента за не питайте още колко пари (и нерви). Един щастлив ден вноската ми (превод от кипърската към българската банка) се връща обратно – не можела да мине. Вдигам телефона и се обаждам на банкера, с който съм комуникирала. Оказва се, че той се бил преместил в друг клон, но момичето, с което говоря записва данните ми и казва, че ще провери какво се случва и ще се обади. Месеца свършва, тя не е звъннала. Обаждам се отново.
„Да, да, разбира се, много се извинявам. Дайте ми два дена и ще Ви звънна.“
Добре, ще изчакам.
Свършва и този месец.
На третото ми позвъняване разбирам, че клона на банката, в която съм внасяла е закрит и служителите са разхвърляни по други клонове. Какво се е случило с банковите сметки не е ясно, но ми обещават да ми дадат сметка по която да внеса.
[ad id=“263680″]
Гонитбата
Гонитбата стил котка и мишка продължава следващите 5 месеца. Звъня почти всеки ден както в клона на банката, към който съм препратена, така и в централата без никакъв резултат.
Един хубав слънчев ден телефона ми звъни. Български номер.
„Здравейте. Обаждам се от банка (нека пропусна името ѝ). Имате закъснели плащания по ипотеката си. Ако не внесете 10 000 евро в рамките на две седмици ще се наложи да стигнем до съд.“
Полудявам. Вие нормални ли сте бе? От 7 месеца звъня през ден и се моля накой да ми каже по коя сметка да внасям пари. Не мога да летя към България към този един момент за да вися по клоновете ви и да се моля, но съм се обаждала на вас повече пъти отколкото на гаджето си. Какви 10 000 евро, какво говорите?
„Ами толкова са сумите, нищо различно не можем да Ви предложим.“ Туп – слушалката се трясва.
Ще ви спестя подробностите от истерията. В крайна сметка успяваме да се договорим, че ще изпратя пари на леля ми, която ще отиде и на каса ще внесе 5 000 евро, а те ще ѝ предоставят преизчислени вноските и сметка по която да внасяме за да се оправят нещата. Леля ми внася сумата и ѝ казват, че останалото ще получа лично по имейл. В следващите два месеца не чувам нищо от тях.
[ad id=“237001″]
В България
Междувременно тръгвам от Кипър посока Англия с двуседмична спирка в България. Естествно, отивам и до банката. Там ме чака нова изненада: или да внеса 15 000 евро или да продам апартамента доброволно, за да не ме съдят. Мога да го продам на 55% от стойността, на която съм го купила и да имам да им давам. Псувам ги наум като каруцар, но някак успяваме да се договорим за някакво разсрочено плащане на закъснелите вноски.
Заминавам за Англия, като междувременно плащанията вървят. Прибирам се в България 7 месеца по-късно и разбирам, че моята банка ме била осъдила.
Правилно прочетохте. Осъдили ме пичовете.
Вдигнах ръце и се отказах да се боря с тях. Повече от очевидно беше, че това е грозна измама и имах два избора – да посветя живота си на борба с това или да си го живея на пук на ситуацията. Избрах второто. При последващата ми среща с техните съдия изпълнители им обясних, че апартамента няма врати и прозорци. Малкото ми отмъщение щеше да бъде да изкъртя всичко и да оставя помещенията на мазилка. Бях получила покана за работа в Южна Африка и уговарях детайлите – смятах, че няма никакво основание да се задържам в България. Решението беше взето.
[ad id=“238430″]
За чудото на Руската църква
Единственото, което ме тормозеше в цялата схема беше как родителите ми изживяват ситуацията. На мен ми беше все тая за този апартамент, но като хора трудили се цял живот тях истински ги болеше. Разхождайки се по центъра един ден реших да мина през Руската Църква и да драсна едно писмо до дядо Серафим.
„Дядо Серафиме, ако ми е било писано да скъсам с България, така да бъде. Ако ли не – нека Господ ми покаже начин да си запазя апартамента.“ – гласеше краткото ми писмо.
Както предполагам разбирате не влагах никакви надежди. Къде се е чуло и видяло в България някой да успее след като е осъден от кредитор да задържи имущество. Не щеш ли един ден ми звънна адвоката на банката, с който последно бях разговаряла. Предложи ми извън съдебно споразумение, според условията на които се изчислява конкретна месечна вноска по кредита и годините от 30 стават 15. Месечната вноска е дори по-ниска от първоначално уговорената.
Останах меко казано шокирана – гледах договора и му се пулих не вярвайки на очите си. Кредита ми вързан към евро, конкретна сума без възможност да ми вдигнат лихвата и на всичко отгоре двойно по-малко време. Това беше момента, в който повярвах в чудото на Руската Църква.
Вероятно си мислите, че всичко това е чисто съвпадение и моята визита до криптата на дядо Серафим няма нищо общо. Ваш избор. Аз предпочитам да вярвам в чудеса. Най-малкото защото в човечността на банкерите не бих могла да повярвам нито в този, нито в следващия живот.
Източник: followthesisters
