В кампаниите се лансират послания, изграждат се програми, заявяват се политики. Гражданите се интересуват какво ще се прави. Акцентът пада върху въпроса „какво“ – каква политика, какви мерки, какви действия. Партии, насочени към умерени граждани, дори заобикалят агресивни атаки срещу опонентите си.
Ожесточените предизборни битки обръщат тази ориентация. Въпросът „кой“ – кой ще бъде овластен, измества въпроса какво. Конкурентите може да предлагат идентични политики, а това само да засили настървението между тях. Такава беше ситуацията през 1990 г., когато беше немислимо коалиране на БСП и СДС. Ставаше дума за представители на изключващи се епохи.
В настоящата ситуация ГЕРБ-СДС и „Продължаваме промяната-Демократична България“ (ПП-ДБ) в общи линии имат сходни програмни намерения. Те биха оправдали някаква форма на споразумение за мнозинство в парламента и общо управление. Особено след безпрецедентните пети избори за две години. А ако всяка друга договореност е още по-неблагоприятна от гледна точка на ПП-ДБ, тази трябва да се мисли много сериозно и отговорно.
Ясно е, че страната има нужда от парламент и устойчива изпълнителна власт.
Ясно е, че страната има нужда от парламент и устойчива изпълнителна власт. Ясни са и приоритетните политики пред евентуално коалиционно управление на ГЕРБ и ПП-ДБ: Шенген, еврозона, публични финанси, съдебна реформа, инфлация и особено позицията спрямо войната в Украйна.
По-ясно не е било отдавна. Работата по тези и още десетина въпроса може да се свърши за една година. Към мотивите за форма на общо управление може да се добави и прекъсването на настоящия президентски режим. Проточването му и през 2023 г. вече е скандал с исторически мащаби, напомня за 1934-та.
Но в настоящия контекст въпросът „какво“ – каква ориентация, какъв проект, какви политики, беше заменен от въпроса „кой“ – с кого може и с кого не, кой е допустим партньор и кой е дефинитивно изключен.
В тази промяна има противоречие. Партиите настояват, че за тях най-съществени са програмните им намерения. Но, от друга страна, конфликтът между тях се изостря и на практика анулира тези намерения.
Подобна доминация на въпроса „кой“ над „какво“ е неизбежна в кампания. Но бетонирането ѝ след избори изключва и единствено възможните споразумения. Дефинитивно изключени от възможна коалиция са, преди всичко, проруската „Възраждане“, ДПС със своята печална репутация, „Има такъв народ“, която не знаеш накъде ще се обърне, и разпадащата се БСП, също с проруски нагласи.
Но от ПП-ДБ изключват общо управление и с ГЕРБ, поради непреодолимо недоверие към Бойко Борисов и партията му. За тях ГЕРБ е механизъм на институционализирана корупция и целенасочено разграждане на държавата отвътре, нещо подкрепено от купища свидетелства. Други комбинации обаче са дори немислими.
Втвърдяването води до пропускане на шанса да договориш изпълнение на собствените си приоритети.
Така се стига до дефинитивен отказ от власт, макар и споделена, за кратко, с ограничен мандат и ред други условия. Втвърдяването води до пропускане на шанса да договориш изпълнение на собствените си приоритети. Основен сред тях е контролът върху корупцията и овладяването на държавата. Но при дадените условия той би бил по-ефективен при споделена власт, отколкото в опозиция.
Винаги има опасения, че Борисов ще те излъже, но нали го знаеш? Ще бъдеш нащрек и може да излезеш в опозиция, но поне ще си опитал. Избирателят ще го оцени.
Може ли да се окаже, че твоето приоритетно „какво ще правя“ се свежда до „с кого няма да го правя“?
Пързаляйки се в тази посока на предварително изключване може и да напуснеш парламента, който по същество е разговорна среда. Единствените в този парламент, които правят нелош бизнес със стоката „с никого“ е национал-популистката, макар куриозно проруска, „Възраждане“.
Този тип милитаризация на политиката изобщо поставя бариера пред конкретните политики. Конкурентите се държат като в гладиаторска битка, на живот и смърт. Този популистки синдром се наблюдава и в утвърдени демокрации. Виждаме го при Доналд Тръмп, който наскоро обяви, че предстои „последна, решаваща битка“ за „спасяване на Америка“.
ПП-ДБ може да сметнат, че печелившата стратегия е поставянето на „с кого не“ пред „какви политики“. Вероятно се чувстват дори длъжни пред избирателя си. Но това е невярно и повърхностно. Избори се печелят с привличане на колебаещите се избиратели, а те очакват точно обратното – да се договорят какво ще правят.
В популистката ситуация се формират масови очаквания, които влияят на политическия пазар.
Подобни развития са присъщи на масовата демокрация. Те показват, че популизмът е преди всичко ситуация и едва вторично черта на лидери и организации. В популистката ситуация се формират масови очаквания, които влияят на политическия пазар. Дори очакванията да са въобразени, това не променя нещата.
Трайното пребиваване в тази ситуация обаче е симптом за нереалистично или незряло разбиране за парламентарния режим. Популистката ситуация трябва да бъде преодолявана отвътре, с едно допълнително усилие в името на разумна политика, на какво ще правим дори с когото ненавиждаме.
Това е изпитание, което поемаш. Ако има мисия и цели, задръж фокуса си върху тях. Това ще бъде оценено. Останалото, което включва и момента „с кого“ са средства, които подлежат на договаряне.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
