Политическа Европа е все по-убедена, че е намерила новата формула за американски ангажимент към нейната сигурност. Поразклатен още по времето на Барак Обама, той беше еднозначно потвърден реторически по време на неговата прощална обиколка на „стария континент“.
Това единствено усили шока от твърде условната подкрепа, заявена от Доналд Тръмп, когато той влезе в Белия дом в началото на 2021 г., съчетана с доктриналната амбивалентност на неговата външна политика.
Известно облекчение настъпи, когато дебатът беше редуциран до въпроса за количественото измерение и принос на европейските членове на НАТО за тяхната сигурност – условието 2% от брутния вътрешен продукт (БВП) на страната да бъдат харчени за отбрана.
По този начин дебатът стана по-предвидим, управляем и податлив на промяна, след като много държави поеха ангажименти за увеличения на военните разходи.
Нещо повече, след пълномащабната руска инвазия на Украйна разговорът за 2-та % от БВП е вече без сериозен политически риск и при относително високи нива на социална подкрепа.
Над две трети от държавите членки на НАТО покриват условието за 2% разходи за отбрана от БВП
Както Алиансът отбеляза на срещата на върха във Вашингтон през юли, над две трети от държавите членки вече го покриват.
За мнозина това развитие носи определено успокоение. Сякаш този ангажимент е универсалният ключ, с който ще бъде предоговорен и стабилизиран евроатлантическият ангажимент от страна на Вашингтон. Това обаче не е така.
ЗАГЛАВИЕ
Всъщност, около този количествен ангажимент има цяла група нови разбирания, които сега си проправят път и постепенно се институционализират.
Например, каква част от сумата е инвестиция и каква просто поддържане на способностите и текущи разходи.
Очевидно е, че средствата следва да бъдат използвани за модернизация и цялостно преосмисляне на структурата на военните капацитети. Все повече се обръща внимание и на връзката между разходите и тяхната съвместимост с предизвикателствата на сегашната ситуация – сдържане, отблъскване на фронтални атаки, кибер атаки, дезинформация и други.
Друго очакване е за все повече и все по-интензивни партньорства със съюзниците по всички линии – обучения, разработки, интеграция на планове, съвместни покупки на техника и т.н.
Това е особено валидно за държавите от фронтовите линии от Югоизточна Европа до Скандинавия. Дори самото съгласие за инвестиции от 2% от БВП е вече остаряло. Все повече държави говорят за 2,5% и дори 3% и това предстои да бъде формализирано през идната година.
Какво смята „квартетът на ревизионистите“
Връщане на Доналд Тръмп в Белия дом ще ускори въвеждането на подобна, далеч по-амбициозна финансова рамка. Но по-съществен въпрос е недооценяването на съвсем други фактори, от които ще е все по-зависим американския ангажимент към сигурността на Европа.
Те поставят още по-големи предизвикателства, при това в най-различни посоки – от оценката за рисковете в средата до готовността за глобален ангажимент.
Във Вашингтон има ясно оформен консенсус относно един от базовите процеси в съвременната международна среда. Става въпрос за появата и укрепването на „квартета на ревизионистите“ – Китай, Русия, Иран и Северна Корея.
През последните години все повече специалисти и политици в страната се убеждават в неговото възникване и темата започва да придобива степен на съгласие, сравнима със съгласието по въпроса за китайското предизвикателство.
Казано иначе, в доминиращата външнополитическа координатна система на американския establishment все по-централно място заема ролята на този квартет и необходимостта от реакция. Доскоро дискусиите бяха фокусирани върху концептуални спорове за автокрации и демокрации, за характера, идентичността и устойчивостта на тази четворна конфигурация, за степента на съвместимост на интересите на тези страни и т.н.
Последните години обаче предоставиха прекалено много примери за съществуването на подкрепящи мрежи между тях, взаимна свързаност, координирани външнополитически действия, преплитане на икономики и индустрии и други.
Тази промяна в мисленето е осезаема и в средите на повечето потенциални участници в евентуална администрация на Доналд Тръмп. Напредването на този процес има потенциала сериозно да промени идеите и посоката на външната политика на следващия президент, независимо дали това е демократката Камала Харис или републиканецът Тръмп.
Подобно разместване ще трансформира отношението, очакванията и ангажиментите на съюзниците на САЩ. Инвестициите в отбраната ще бъдат само един от параметрите. В центъра ще бъде поставена подкрепата за Вашингтон по целия глобален периметър на действие на квартета.
Европа не е подготвена за подобно развитие на външнополитическото мислене на САЩ
Към момента Европа не е подготвена за подобно развитие на външнополитическото мислене на САЩ.
Надделяващото разбиране е, че устойчивото нарастване на инвестициите в сигурност на „стария континент“ ще бъде достатъчно за препотвърждаване на трансатлантическия ангажимент и архитектура.
Отделни европейски страни периодично изпращат военни активи в индо-тихоокеанския периметър, но по-скоро със символна стойност.
Колективното активно противопоставяне и сдържане на „квартета на ревизионистите“ обаче изисква много по-мащабен и системен отговор, за който Европа не е достатъчно готова.
И той има множество елементи – от подобряването на способностите до готовността за тяхната употреба, от ограничаването на зависимостите от Русия и Китай до създаването на устойчиви алтернативни производствени вериги и пазари, от консолидиране на сигурността на „стария континент“ до активно присъствие в множащите се конфликтни точки по целия свят, от защитата на конкурентните предимства до изграждането на по-интегрирано трансатлантическо стопанско пространство.
Това са задачи от друг порядък спрямо досегашните дискусии и действия.
През последните няколко години и дори до настоящия момент, повечето европейски политици се занимават с институционална и финансова защита от изолационистки Тръмп. Всъщност, задачата е доста по-сложна и различна и събитията все повече я подсказват.
Картината става още по-сложна при по-детайлен поглед. В областта на икономиката ще е необходима нова доза реализъм относно практиките и намеренията на Китай, реални мерки срещу помитането на поредица от европейски индустрии от субсидираните техни конкуренти, нови инвестиции и проекти за създаване на „европейски шампиони“ по подобие на „Еърбъс“ и други.
Европа ще трябва да дефинира и по-настъпателна политика спрямо Иран, да намери повече пресечни точки с Вашингтон в Близкия Изток, да е готова да участва в най-различни инициативи около остров Тайван и Южнокитайско море, включително в областта на отбраната и сигурността, да участва много по-активно в непрестанно нарастващите структури на сътрудничество със западните съюзници и партньори в Азия, да задълбочи отношенията с Япония и Южна Корея и т.н.
Списъкът може да бъде продължен. Намираме се във време, в което за Европа опцията за „блестяща изолация“ става все по-нереалистична. Тя може да си позволи да оправдае собствената си неувереност с отсъствие на правомощия и капацитет. Но не може да остане безкрайно пасивна при пряката заплаха за нейните основни интереси и ценности.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
